Не беше сложила очилата си, а аз знаех много добре, че без тях нищо не виждаше. Забелязах ги на бюрото и ловко ги покрих с една книга.
— Аз съм от „Морнинг Прес“ — казах й. — Дойдох да взема от вас интервю във връзка с мнението на вашата антиядрена организация за проекторезолюцията на ООН по правата на жените.
Тя се помъчи да ме види.
— Ако не я приемат, направо ще взривим цялото ООН, хич не ни пука от Тактическата полиция на Ню Йорк. Сега аз съм председател на нашата организация и каквото кажа — това става! — Зашари с ръка за очилата си, не ги намери и добави: — Можете да ме цитирате.
— Зад тази проекторезолюция стоят черни сили — обадих се аз.
— Не искам да чувам лоши думи за организациите на черното малцинство — тросна се тя. — Харлемското погребално дружество е твърдо решено да върви с нас до гроб. — Тя разсеяно опипваше по бюрото. — Не съм ли ви виждала и преди? Може би в психиатричното отделение?
— Да, срещали сме се — потвърдих. — И двамата сме революционери. Всъщност аз съм от Организацията за освобождение на Палестина. Използвам работата си в „Морнинг Прес“ като прикритие.
— Значи можем да разговаряме свободно — отдъхна си мис Симънс. — Термоядрените бомбардировки трябва да бъдат предотвратени, дори ако за това се наложи да унищожим целия свят. Не ходехме ли заедно на лекции по психология?
— Точно така. Аз седях зад вас и винаги споделях мнението ви.
— Значи се казвате Трогепъл — сети се тя. — Никога не забравям състудентите си.
— Права сте.
Тя пак плъзна ръка по бюрото в търсене на очилата си и реших да отклоня вниманието й.
— Сега какво преподавате? — попитах, като уж посочих книгата, но само, за да я побутна и да съборя очилата в подложената си ръка.
— Следдипломна квалификация на смотаняци — обясни тя. — Тези млади учители отиват в средните училища и стават големи гадняри. Затова ние ги превъзпитаваме да бъдат невъзмутими и да се владеят при всяко положение. Днес не оформяме характера на децата с тояги. И не одобряваме истеричното поведение на учителите, дори ако се случи да намерят пълна шепа червеи в чантата си. Но къде си оставих очилата, по дяволите? Трогепъл, не виждате ли някъде моите очила?
— Не — отвърнах аз и беше вярно, защото вече се намираха в джоба ми. — Но да се върнем на позицията на вашата организация, в случай че Съветът за сигурност не приеме резолюцията?
Свих се от уплаха. Тя подскочи, заблъска с юмрук по бюрото и закрещя разни кратки думички, каквито дори аз не бях чувал.
— И можете да ме цитирате! — изпищя тя накрая. Изтощено се свлече на стола. — Разбира се, немислимо е да не я приемат. Всички жени на света ще се съберат, за да ги разкъсат на ситни мръвки с ноктите си, при това с усмивки на уста!
Не обичам да гледам разстроени жени. Действат ми на нервите. Реших, че е време да я успокоя, да насоча съзнанието й към представата за меките очертания на хълмовете и весело бълбукащите поточета. Трябваше да угася бесния огън в очите й.
— Доколкото ми е известно, преподавате „Удоволствие от природата“.
Погледът и стана още по-пламенен!
— Трогепъл, имаше време, когато се наслаждавах на тези кратки неделни разходки из горите. Можех радостно да си бъбря със зайчетата и да се усмихвам на нарцисите. Но миналата година, Трогепъл, се случи нещо ужасно. То напълно промени живота ми!
— Разкажете ми — подканих я аз.
— Трогепъл, в миг, когато моето майчинско сърце се свиваше от жал в гърдите ми, аз приех в своя курс най-злата, най-ужасната, най-гнусната разновидност на тварите, сътворявани някога от дявола…
Тя можеше да рухне окончателно всеки момент. Устните й се изпънаха и оголиха стиснатите зъби. Дишането й се учести.
— Разбирам — изрекох съчувствено. — Бил е студентът по ядрено инженерство Уистър.
Тя отскочи от стола. Вдигаше маса след маса, струпваше ги в ъгъла на аудиторията, после ловко се изкатери върху тях и затрепери. Озърташе се сляпо във всички посоки.
— Но той не е тук — окуражих я.
— Слава богу! — извика тя.
Двама студенти стояха на вратата и ни гледаха с отворени уста.
— Както разбирам, вие не го обичате — продължих аз.
Тя се разкрещя. Заболяха ме ушите.
Двамата студенти помислиха, че аз я тормозя. Единият изчезна светкавично. Другият — едър младеж — стоеше на вратата и ме зяпаше гневно.