Мис Симънс май се задъха и престана да крещи.
На вратата се събираха все повече студенти. Първият им шепнеше нещо, сочеше мен и мис Симънс, седнала под тавана върху струпаните като кула маси.
— Мис Симънс, — обърнах се аз към тавана, — моля ви, да продължим интервюто. Получихме неопровержими доказателства, че съществува чудовищен таен заговор, за да бъде провалена резолюцията, затова моят редактор иска да получи вашето мнение.
Тя сведе поглед и вече не го отдели от мен. Вероятно й изглеждах като сиво петно.
Привлякох вниманието й, затова реших да осъществя замисъла си. Знаех точно какво да кажа.
— Сигурен съм, че ви е абсолютно ясно — някои са готови да дадат и живота си, за не бъде приета тази резолюция.
Кулата се разтресе. Тя шареше с невиждащите си очи, за да ме намери. Устата й се напрегна за вик.
— Те заговорничат ден и нощ, като изпълзяла от храсталака отровна змия, събират се на черни литургии и свикват всички свои съмишленици, тайно се прокрадват с коварство, на което е способен само той — онзи човек, който подкупва делегатите с наркотици и жени, изнудва ги и заплашва, за да провали резолюцията толкова страшно, че никой никога да не я предложи отново.
Знаех, че съм приковал вниманието й. Както и вниманието на враждебната тълпа студенти. Това беше драматичен момент. Помълчах, за да засиля напрежението.
И когато вече бях сигурен, че всяка мозъчна клетка на мис Симънс жадува да чуе думите ми, нанесох смъртоносния удар.
— Името на този потаен враг е Уистър.
Тя се изпъна в страховит спазъм.
Кулата от маси се наклони.
Отначало бавно, а после все по-бързо, кулата падаше.
Масите се пръснаха във въздуха.
Мис Симънс се стовари на пода.
ТРЯС!
Облак от трески и винтове. С мощен рев студентите ме връхлетяха.
— Той я бутна! — крещеше един.
— Хванете го! — пищеше друг.
— Убийте тоя „бибипец“! — нададе вой трети.
Бях допуснал грешка. Не се бях сетил, че когато човек се движи сред студенти напоследък, все едно, че влиза в хангара на Афийон. А бях дошъл без оръжие!
Те ме блъскаха и дърпаха. Изнесоха ме от аудиторията. Един от по-настървените пъхна ръка в моето пукащо по шевовете палто и отмъкна портфейла ми.
— Тоя е ФЕДЕРАЛЕН АГЕНТ! — кресна студентът. — Мръсен, смрадлив, гаден АГЕНТ!
Само това им трябваше.
Изтъркаляха ме по стълбата.
Тупнах тежко.
Освирепели, те ме замериха с шапката и портфейла ми.
Надхитрих ги. Преди някой да се втурне към мен, аз си прибрах нещата и избягах със скокове на леопард от сградата.
Тропотът на моите офицерски обувки заглуши техните ревове.
Стигнах до 116-та улица. Тъкмо навреме, за да скоча в експресна мотриса.
Чак когато вратата се затвори, аз си позволих да избухна в смях.
Успях! Всъщност изпълних съвършено замисъла си.
Ако приемат резолюцията, тя ще се подиграва на Хелър, че това е станало въпреки зловещите му кроежи. Ако пък не я приемат, отсега нататък неговият живот щеше да се превърне в ад, какъвто дори той не би могъл да понесе.
В друсащия се, тътнещ вагон аз доволно облизвах драскотините по ръцете си.
В края на краищата, какво като ме посмачкаха малко? Нали в Апарата все повтарят, че техните служители трябва да бъдат твърди и издръжливи. Точно такъв бях и аз. А в такива победни мигове болката е едва ли не приятна.
Нанесох удар, който Хелър нямаше да забрави, а и от който трудно би се опомнил.
Бях видял пътя, посочен ми от моя дълг. И го извървях. Това е пътят на Апарата.
Глава втора
С наближаването на часа за заседанието на Съвета за сигурност — два следобед в петък — започваше да ме тресе.
От четири дни бях в Ню Йорк и вече четири дни чувах само бръмчене и съскане по радиостанцията. Никакъв отговор от Рат.
Работниците все още се мотаеха навсякъде, напъваха се да завършат всичко преди края на седмицата, затова апартаментът се бе превърнал в лудница.
Реших да направя последен опит. Свих се в един килер, по който вече нямаше какво да довършват и полузадушен от прясната боя, отново започнах да натискам и въртя бутоните и регулаторите на радиостанцията. Не бях взел указанията за работа и затова налучквах случайно. Най-отгоре под едно стъкло имаше стрелка, а до нея — червено прозорче, което би трябвало да светне. Опитвах да се настаня по-удобно и да не се наплескам с боя и без да искам го докоснах. То светна! Случи се за първи път. Нима е светило и предишните пъти, когато съм говорил по радиостанцията? Тези апарати бяха съвсем просто устроени. В армията ги използват, за да разговарят генералите на бойното поле и точно затова трябва да са съвсем прости.