Дадох му писмото.
— За да си опазиш главата, непременно предай лично това на мис Симънс, апартамент 21 на „Бог Стрийт“ 352, Морнингсайд Хайтс. Щом направиш това, ела при мен до западната страна на онова здание на юг от нас, при масичките в парка Гръфо-Спил.
— А защо да не се срещнем до апартамента на мис Пинч? — попита този нагъл бандит.
— Гледай да не припарваш натам. И само думичка да изтървеш пред някой къде съм, ще те надупча така, че капка кръв да не остане в тебе.
— Вярвам ви — сопна се той.
Но въпреки присъщото му нахалство обучението си каза думата и той побърза да изпълни заповедта.
Тръгнах към Гръфо-Спил. Там беше единственият водопад в цял Ню Йорк, под който можеш да минеш. Така прикривах следите си.
Имаше щанд за закуски и напитки с масички до него. Взех си хотдог и кафе, чувствах се доста бодър и обнадежден. Водопадът си плющеше и наоколо нямаше почти никой, защото беше събота. Тишина и спокойствие. Никакви отрепки.
След два часа вече не бях толкова безгрижен. Изпих твърде много кафе.
Пет часа след като изпратих Рат да свърши работата, не си намирах място от тревога. Започвах да се паникьосвам. И за всичко обвинявах себе си. Трябваше да занеса писмото лично, но ме възпря твърдата увереност, че тя ще познае гласа ми от първия ни разговор. А току-виж намине и някой от нейните студенти — би ме смачкал от бой.
Ръцете ми вече трепереха и продавачът на щанда не ме изпускаше от очи и явно се колебаеше дали да повика полиция. Тогава дойде Рат.
Той също беше нервен, с пребледняло лице и тресящи се ръце. Стори ми се, че криеше нещо от мен.
Вместо да отговори на яростните ми въпроси къде се е бавил, той каза уклончиво:
— О, тя още не беше станала. Но там имаше хора от службата за почистване, един работник слагаше ново стъкло на прозореца. От какво е пострадал така онзи апартамент? Офицер Грис, нима всички жилища, с които имате нещо общо, се превръщат в развалини?
Внимавах да не повишавам глас. Продавачът ме наблюдаваше.
— Ти предаде ли съобщението или не?
— Не исках да го оставя на чистачите — неспокойно обясни той. — Не можех да им се доверя. В нашия занаят човек се учи на никой да няма вяра. Пък и обещахте да ми изпиете кръвта…
— Да я източа — поправих го ядосано.
—… не смеех да го дам и на работника. Затова изчаках тя да се събуди. Мина половин час.
— Чакай бе. Значи е било преди четири часа и половина! Кой дявол те забави толкова?
— По-кротко — напрегнато прошепна той. — Ония две момиченца и продавачът ви гледат. Говорите на волтариански.
— Рат, нося пистолет. И е насочен право в търбуха ти под масата. Рат, ако не ми кажеш ей сега точно какво е станало, ще натисна спусъка.
Това го стресна.
— Сигурен съм, че не ви стиска — отвърна той. — Ченгетата ще връхлетят от всички страни. — Изгледа ме гневно, но се върна на въпроса ми. — Та значи тя стана. Носеше един намачкан халат и хич не й пукаше дали е разкопчан. Страхотно тяло. Гърдите са обли и твърди. Кафяво окосмяване долу на корема. Чудни крака…
Заплашително размърдах ръка в джоба на палтото си. Той продължи припряно:
— Тя погледна чистачите и каза „Сигурно е събота“. Като видя работника до прозореца, каза „Колко мило, че собственикът се е сетил. Ставаше течение…“
— Рат, писмото — изръмжах.
—… после ме забеляза и каза „О, имам си гост толкова рано сутринта. Чудесно.“ Аз пък й отговорих „Не, госпожице. Идвам в ролята на куриер, макар да не ми е това работата. Но все едно, пратиха ме и ето ме тук.“ Дадох й очилата. Тя ги остави на едно шкафче, на два-три инча от ръба. Дадох й писмото. Отвори го с една фиба. Прочете го.
— Стой — прекъснах го. — Тя нищо не вижда без очилата си. Може да си дал писмото на друга жена. Опиши я.
Той послушно я описа — кестенява коса, кафяви очи, бенка на лявата ръка. Да, била е мис Симънс.
— А после? — подканих го.
— А после като че адът се стовари на главата ми. Затова не ми се иска да ви казвам — ще вземете да се ядосате и да гръмнете някого. Обещайте да не стреляте. Може да улучите ония две момиченца.
Уверих го развълнувано:
— Продължавай! Няма да те застрелям! Идиот такъв, сигурно носиш добри новини.
— Ами тя прочете писмото и ту почервеняваше, ту побеляваше. Пак го прочете. После пък взе да квичи. Офицер Грис, защо написахте писмо, което така да съсипе горката жена? Не ми харесва да се правя на куриер. И въобще не ми харесва да нося ВАШИТЕ писма! Помислих, че ще я събори инфаркт. Защо ви трябваше така да я разстройвате? Стори ми се приятно момиче. Ама на вас ви харесва да правите гадости на хората.