Грижливо добавих половин дузина разрушителни гранати, каквито използваха щурмоваците от волтарианския Флот. Пъхнах револвер и в единия ботуш — „Колт 0.38 Спешъл“ с осколочни куршуми.
След това избрах волтариански полицейски бластер-бръснач — от цял километър можеше да пререже човек на две, ако замахнеш точно.
Дотук добре.
Сега идваше ред на дрехите. Минах в спалнята си. Започнах да ровя в кашоните с нови дрехи. Скиорски екип с електрическо отопление! Ей, че хубаво! При това от прекрасна черна коприна. Към него имаше обточени с кожа, също отоплени ботуши. Толкова му се зарадвах. Не исках за това начинание да се пъхам в скафандър, защото от тези неща тръпки ме побиват! Пречат да се борави бързо с оръжието, а и винаги смърдят. Заредих с батерии скиорския екип и проверих как работи. Чудесно. Облякох го. С него изглеждах направо смъртоносен! А пък какъв вид щях да имам с двата кожени патрондаша, преметнати през гърдите, с колан и кобур. Превъзходно!
Дойде ред на паспортите. Колкото и да беше рисковано да използвам легалната си земна самоличност като Султан Бей, имах намерение да постъпя точно така. Да, доста дръзко, като си помисли човек що за полиция имаха на тази планета, а и като прибавя, че всяка кредитна фирма следеше не само всяко движение, ами и всяко кихване на длъжниците си е факт, които узнах от горчив опит. Да се опълча срещу полицията? Да, винаги. Но по някакъв повод да привлека вниманието на компютрите в кредитните фирми? Твърдо НЕ!
Но не биваше да възникват съмнения кой е собственикът на това злато. Правех всичко така, че никой не само да не докосне, но дори и да не доближи очакващата ме планина от пари.
Моят паспорт беше изряден. Имунизационната книжка към него беше попълнена с фалшиви ваксинации, дори за дребна шарка и бубонна чума.
Но все още не бях измислил как да върна медальона, а това оставяше сериозна пролука в плановете ми.
После се сетих, че още не бях хапнал нищо. Натиснах звънеца да ми донесат закуската. Слънцето отдавна бе изгряло и не можеха да се оплачат, че им преча да се наспят. Но Карагьоз и сервитьорът много, твърде много се забавиха. Когато накрая донесоха храната в трапезарията, кафето беше изстинало, пържените яйца — сякаш нарочно охладени, но затова пък резените пъпеш се бяха стоплили. Двамата дълго ми обясняваха колко студен и ветровит ден бил навън.
Тогава отново се заклех пред самия себе си, че тук скоро ще настъпят големи промени! Само още малко оставаше!
И без това притъпеният ми апетит бе допълнително смутен от някаква шумотевица. Надвикващите воя на зимния вятър гласове на малките момчета бяха направо гадни. Надникнах през прозореца. Ето ги и тях — хилят се, кряскат, двамата вдигаха достатъчно врява, за да смутят спокойствието и на дяволите в ада.
Идиотчетата се опитваха да управляват хвърчило! Приличаше на японско — засукан на вид прилеп, очевидно подарък от Утанч, купен във възможно най-скъпия магазин за играчки и, разбира се, с моя кредитна карта. Мисълта за това ме влудяваше.
И тогава пак ме осени вдъхновението! Блестяща идея изникна у мен, сякаш ми падна от небето!
Закопчах на кръста си кобура с моя „Ругер“ — човек не бива да се разхожда невъоръжен около разни момченца. Проверих дали медальонът беше още в джоба ми.
Промъкнах се навън.
Идиотчетата се стараеха хвърчилото им да не се закачи в дърветата и успяваха — естествено, съвсем случайно.
Бяха се обърнали с гръб към мен, напълно погълнати от заниманията си. Успях да ги доближа незабелязано.
Внезапно протегнах ръка с втвърдена от упражненията по карате длан. И нанесох удар! Надясно, наляво!
И понеже стойката и равновесието ми бяха точно като по учебник, нямаше как да не улуча.
ПЛЯС! Едното момченце отлетя надясно.
ПЛЯС! Другото момченце отлетя наляво.
ПРАС! А хвърчилото се наниза право в клоните.
С пресметливо лукавство не бях зашеметил момченцата. Исках да се разпищят.
И точно според плана ми те се разпищяха.
Едното бе паднало по глава върху чакъла на пътеката. Другото се бе омотало в храст.
И последва точно каквото очаквах.