— Охо! — възкликна капитан Стаб, а в очите му тлееше познатият огън. — Само че има едно затруднение. Този линеен скачач може да вдигне най-много двеста тона.
— По-добре е от нищо — напомних му аз.
— Двеста тона злато — промълви единият корабен инженер. — По дяволите! При цените на тази планета можем да си купим някоя малка държавица!
— Поемаш сериозен риск — каза Стаб.
— Нали затова си нося пушката — аз потупах двуцевката.
— А после ще те приберем, така ли? — попита Стаб.
— Не. Само трябва да оставите платформата близо до митницата. Ще сляза от скачача и ще се спусна върху платформата. А вие отпрашвате обратно. Ако трябва, ще си пробия път с бой.
— По дяволите — със страхопочитание каза единия пилот. — На това му викам аз нахалство.
— Хайде, побързайте и се подгответе — подканих ги аз. — Отлитаме след час.
Как се разтичаха само!
Глава шеста
Кабината за екипажа в линейния скачач разполагаше отпред с две пилотски кресла, а отзад — с места за шестима щурмоваци.
Беше разположена най-отгоре и почти без илюминатори. Вместо тях бяха направени малки процепи, които лесно се отваряха и бързо се затваряха, за да няма повърхност, отразяваща радарни лъчи.
Машинното отделение беше елементарно и можеше да бъде обслужвано от един човек, но и двамата инженери антиманкоси се вмъкнаха вътре. Беше точно под кабината, свързваше ги един люк.
Останалата част от кораба приличаше на зейнала уста на камбана. Всъщност, погледнат отстрани, линейният скачач наподобяваше точно грамадна църковна камбана.
Стаб заповяда на пилотите да заемат местата си и застана между тях. Преглеждаха картите на районите, над които щяхме да прелетим.
Настаних се на най-задната седалка. Разхлабих достатъчно предпазните колани, за да боравя свободно с оръжията.
И неспокойно чаках какъвто и да е знак, че антиманкосите са разгадали измамата. Това малко опъваше нервите ми.
Стаб дойде при мен.
— Този скачач е използваем само в границите на планетната атмосфера. Затова ще се издигнем само на сто хиляди фута. Имаме да изминем около хиляда мили в едната посока, не се налага много да бързаме. Ще пристигнем там около седем и половина вечерта местно време. Сигурно тъкмо ще са си натъпкали коремите на вечеря, а в пиратството винаги отчитаме този фактор. Това съвпада ли с твоите планове?
— Пасва идеално — уверих го.
— Значи сме готови да потеглим.
Те включиха двигателите и екраните пред пилотите светнаха.
Вдигнаха машината в хангара и я отпуснаха върху платформата. Вързаха я и включиха теглещите лъчи, пробно се вдигнаха отново с платформата няколко фута над пода.
Единият от инженерите бързо скочи и провери с уред дали има отразяващи повърхности. После се покатери върху платформата, изпълзя в машинното отделение и кресна нагоре към кабината:
— Никакво отражение в целия диапазон!
Стаб тупна по рамото пилота пред главното контролно табло и ние мигновено се стрелнахме през оптическата илюзия.
Отворих един от процепите. Исках да погледна отдалечаващата се земя и да се уверя, че не сме оставили платформата.
Стаб се пресегна и затвори процепа.
— Не, не — Той укорително размаха пръст пред лицето ми. — Вече имат радари на спътниците си и могат да засекат дори съвсем слаб сигнал. По-добре гледай екраните отпред.
Гърбовете на пилотите ми пречеха, а и ускорението ме притискаше към седалката. Кабината на този кораб с нищо не напомняше разкоша в космическия влекач. Беше съвсем елементарно устроена. Сигурно армейците, които използваха подобни машини, не разбираха много от полети в пространството. Можех само да предполагам, че се движим към целта. Тревожех се да не сме изтървали платформата някъде.
Един от инженерите викаше нещо през люка. Стаб се наведе през отвора. Поговориха. Стаб се изправи.
— Тая „бибипана“ платформа — промърмори той.
Вцепених се от страх.
— Нали с нея всичко е наред? — умоляващо попитах аз.
— Ами да, наред е. Обаче тежи повече, отколкото би трябвало.