Смразих се от паника. Нали наредих да я направят от алуминий, но да изглежда като стоманена. Предполагах, че дори като е напълнена със златни кюлчета, теглото ще е горе-долу колкото всеки би очаквал.
На височина сто хиляди фута те насочиха линейния скачач към Цюрих. Притеснявах се дали при тази скорост не предизвикваме звуков удар в атмосферата, който да събуди въпроси у някого долу.
И тогава открих нещо, от което косата ми се изправи. Опитах се да се надигна и да надникна през рамото на пилота към екраните, но не почувствах привичното люлеене на контролната звезда на нейната верижка около врата ми.
Бях забравил да я взема!
Седях си в машината, без да имам основния уред за власт над тези кръвожадни „бибипци“!
Разполагах само с някакви си жалки оръжия, за да се защитя.
Когато шокът попремина, разбрах как бе станало. Причината беше в моето подсъзнание, в дълбоко вкоренената отрицателна реакция срещу всякакви медальони, предизвикана от скорошните ми травматични преживявания. Но това въобще не успокои бушуващия у мен ужас.
Поведението на Стаб също подклаждаше опасенията ми. Той каза:
— А, опитваш се да видиш къде сме? Точно над река Сава в Сърбия. Ако те хвърлят в нея, няма да оцелееш и пет секунди — гледай я как бушува тая вода!
Беззвучно се помолих на бога на пътешествениците, като се стараех да не движа устни.
Линейният скачач пореше нощния въздух. Щеше ми се да отворя поне някой процеп. Знаех какво бих могъл да видя — мастилена чернилка под себе си и последните отблясъци на залязващо слънце отпред. Но все пак не бих се чувствал като хванат в капан.
Стаб стоеше до пилотите и им шепнеше. Не чувах нищо от рева на двигателите и свистенето на въздуха навън. Дали заговорничеха срещу мен?
Мина край празните седалки и се върна отзад при мен. В отблясъците от зеленикавите светлинни плочи в кабината сякаш в мен се взираше вълк.
— Скоро ще сме над Алпите. Точно под нас е Пик Бернина, висок е тринайсет хиляди фута. Да ги видиш само тия пропасти! Ако хвърлиш някой там, няма да го намерят до свършека на света. А като минем Сен Мориц, започват най-дълбоките!
Внимавах устните ми да не затреперят. Молех се още по-горещо, но вече на бога на пиратите. Дали поне той не можеше да направи нещо за мен? Бих се радвал на всяка дребна услуга от негова страна.
Той наистина отвърна на молбите ми, но не както очаквах. Единият пилот кресна през шумотевицата:
— Време е да го пуснем долу!
Сигурно съм припаднал. След малко Стаб ме дърпаше за рамото. Правеше нещо с предпазните ми колани. Дали опитваше да ми вземе оръжията?
Бе се вкопчил здраво в мен, преплел пръсти в ремъците.
Тогава видях, че подметките му се отлепиха от пода на кабината. Дали се канеше да ме ритне, за да се подчинявам?
— Ей, капитане! — пак се развика пилотът. — Това трябва да е летище Клотен. Долу са събрани повече „бибипски“ самолети, отколкото някога съм виждал!
Подметките на Стаб отново допряха пода. Просто спирачното ускорение го бе вдигнало напред и нагоре и той се задържаше на място, вкопчен в моите ремъци.
Мина напред и се взря в екраните.
Възвърнах си способността да говоря.
— Внимавайте — напомних. — Клотен е най-натовареното летище в Швейцария, ако наистина сме пристигнали. Да не ме спуснете на някоя писта, за да ме премаже самолет.
— Включи увеличението — изръмжа Стаб в настъпилото относително затишие.
Опитвах се да видя екрана. Дали това беше летището на Цюрих или се намирахме над бездънна пропаст? Стаб ме бутна обратно върху седалката.
— Огледайте със скенера. Дайте да видим що за сигнали идват отдолу — кресна той.
Глетчерите едва ли подават някакви сигнали някому. Успокоих се малко.
Стаб промърмори:
— Дяволите ги взели, една думичка не им разбирам от щуравите надписи.
— Пуснете ме по-далече от пистите и по-близо до митницата — примолих се аз.
— Скапан скенер — заяви Стаб. — Ще трябва да го почовъркаме някой път. Не мога да разбера дали това са букви или преспи, даже да им знаех тъпата азбука. Само на сто хиляди фута сме, а образът въобще на нищо не прилича.
Пак направих опит да се надигна. Стаб ме бутна на мястото ми.
— Ще се справим — увери ме той. Развика се към пилота: — Някои от тези сгради са хангари, не им обръщай внимание. Онова там е за пътниците, не го гледай. Виж някоя сграда, около която има охрана, там ще се спуснем. — Пак се обърна към мен. — Не можем да се реем тук цяла нощ и да разчитаме разни надписи, даже да можехме да ги разчетем.