— Дръжте се! — викна пилотът.
Стаб отново се вкопчи в моите предпазни ремъци.
Свистене!
Подметките му се отделиха от пода, а моят стомах май се опитваше да си остане на височина сто хиляди фута.
Прелетяхме двадесет мили надолу като загубила управление ракета.
ТРЯС!
Стаб използва тялото ми вместо възглавница за смекчаване на сътресението.
Не можех да разбера как успяваше да диша. Аз не успявах.
— Сега побързай. Излизай!
Сграбчих рязаната двуцевка. Стаб рязко разкопча ремъците ми. Избута ме надолу по стълбичката.
Инженерите вече махаха въжетата и изключваха теглещите лъчи.
Стъпих върху сандъците с фалшивите златни кюлчета. Опитвах се да запазя равновесие.
Вдигнах очи. Триъгълната глава на Стаб се очертаваше в зелената светлина на машинното отделение, докато надничаше през люка.
— Избий ги всичките! — кресна ми той.
Люкът се затвори с дрънчене.
Линейният скачач се втурна нагоре.
Беше погълнат мигновено от стелещата се белезникава мъгла.
Бях пристигнал.
И с изумление установих, че все още принадлежах към света на живите хора!
Глава седма
Да, бях пристигнал. Но къде?
Единственото доказателство, че съм в Цюрих, беше мъглата. На това място имат един пакостлив вятър. Наричат го фьон. Навлиза в студените райони от юг и тъй като е топъл вятър, причинява мъгла, която не се вдига цели седмици. От светлините на летището мъглата сякаш грееше.
Затова отначало не различих ясно стените от сняг. Преместих се в края на платформата и ето го — сняг и пак сняг! Издигаше се доста над главата ми.
Не се разтревожих веднага, а обиколих по платформата.
Бяха ме спуснали в средата на дълбока, много дълбока пряспа!
Бях затънал!
Не знаех дали е последица от обилни снеговалежи напоследък, или пък снегорините са избутали насам всичко от пистите. Студът не беше никакъв проблем за мен. Обаче фактът, че нямаше изход, сякаш ме стисна с ледени пръсти за гърлото.
Как щях да се измъкна?
Дори да започна да копая проход, не знаех накъде да се насоча. Точно в този момент бих искал да имам служещия вместо компас мозък на Хелър, но уви. Пък и сега и на това място последния човек, когото бих желал да срещна, беше точно Хелър.
Едно нещо беше сигурно. Нямах намерение да седя тук и да загина точно до швейцарската митница.
Хитроумието ми дойде на помощ. Можех да засека посоката към най-близката писта по силата на шума. Богове, тези самолети ужасно ревяха при кацане и излитане. Нищо чудно, че никой не забеляза моята поява.
Въпреки ехото в снежните стени около мен, надявах се, че правилно съм се ориентирал към най-близката писта. Точно това беше посоката, която не ми трябваше. Да бягаш от освирепели реактивни самолети е почти толкова зле, колкото и да замръзнеш.
Нищо друго не ми оставаше. Щях да рискувам с нарушение на Кодекса и да се надявам, че никой няма да ме издаде.
Избрах си посоката. Извадих бластер от джоба. Свалих предпазителя. Прицелих се. Затворих очи и натиснах спусъка.
Гърмеж. Бълбукане.
Прозвуча като оръдеен изстрел.
Отворих очи. В пространство, дълго към трийсетина ярда и двайсетина фута широко нямаше никакъв сняг. Само вода!
Бях съвсем сигурен, че тук ще нахлуе охраната, че и всички останали ще дойдат. Проблясъкът вероятно стигна на много мили околовръст, дори през тази мъгла.
Чаках.
Нищо не стана.
Само самолетите кацаха и излитаха.
Изпитвах огромно нежелание да се отделя от платформата. Ами ако пиратите размислят и се върнат да си я приберат.
Моята рязана двуцевка нямаше дори да одраска линейния скачач, брониран и срещу преки попадения на бластерни оръдия!
Но накрая, тъй като никакви патрули или пирати не дойдоха да проверят каква беше тази светкавица, предприех единственото, което ми оставаше. Слязох от платформата и нагазих в локвите, които покриваха новата пътека в снега.
Стигнах до края й. Нито виждах, нито чувах нещо.