Продадох им златото за 515 сертификата, всеки по половин милион долара, плюс 18 527 долара в налични. Всеки отделен сертификат ми носеше 10 процента годишна лихва, докато го обърна в налични пари.
Отсега нататък трябваше само да дам някой от сертификатите в която и да е банка, поддържаща кореспондентски отношения с „Банкова корпорация Цюрих“, за да получа половин милион долара заедно с натрупаните до този ден лихви. Всъщност това бяха абсолютно осигурени разписки, които можех да давам срещу пари, но там ги наричат по-особено — „банкови облигации, платими при поискване“.
И бяха къде по-добри от самото злато. По-ценни — заради лихвата. А което беше още по-важно за мен — можех лесно да ги скрия.
Но сделката беше добра и за банката. Сега притежаваха моето злато и годишно можеха да печелят от него доста повече от 10 процента. Пък и нали не се налагаше да ми изплатят веднага цялата сума за златото. Това също беше свързано с факта, че всъщност в банките щатските долари съществуват по-скоро като числа, а не във вид на банкноти, заключени в сейфове. Че нали ако бях поискал да ми изплатят всичко в налични, щях да остържа до дъно касите на всички банки в Цюрих и щях да се нуждая от камион вместо малкото куфарче, здраво закрепено за китката ми с белезници и стоманена верижка.
След банката се отбих на още две места.
Отначало отидох в цюрихския клон на една амстердамска фирма за скъпоценни и полу-скъпоценни камъни. Управляваше го братовчед на завеждащия отдела по златото в „Банкова корпорация Цюрих“.
— Искам — казах му, — голяма торба с бракувани камъни.
Той въобще не протестираше, че го измъкнах от леглото му в три часа сутринта, за да ми продаде някакви си бракувани камъни. Дори повика чистача от дома му, за да го попита къде държи чувалите с отпадъците.
И така, за хиляда долара се снабдих с най-чудната торба ненужни камъчета, каквато някога сте виждали. За пръв път научих, че изумрудите могат да бъдат достатъчно евтини, та да се продават на килограм, че диамантите могат да бъдат толкова синтетични, та да не ги използват дори за сценични костюми, а рубините — толкова подправени, та не стават дори за фалшиви накити. Но пък блестяха.
И имаха много важна роля в моите планове.
Управителят ги опакова красиво в торба с името на своите най-злостни конкуренти, платих му и той весело се прибра отново при леглото си, а аз поех към последната си спирка тук — летището.
Хората от отдела за чартърни полети въобще не се притесниха, че измъкнаха първия и втория пилот от постелите им, а екипът по поддръжката в хангара никак не се разсърди, че трябваше незабавно да подготви за излитане един реактивен „Груман Гълфстрийм“.
И ето ме — летя към Истанбул, скъпоценните сертификати са вързани с верижка към лявата ми китка, торбата с бракуваните камъни е захвърлена в краката ми, а аз си гледам Алпите отгоре, както розовееха в лъчите на изгрева.
До лакътя ми бе поставен телефон. Взех слушалката и без никакви проблеми се обадих на таксиметровия шофьор в Афийон. Този път нямаше смущения дори в турските телефонни линии.
— Посрещни ме на летището в Истанбул — заповядах му.
— Кой полет? — попита той.
— Моя полет — заявих. — Да не мислиш, не ще се хабя да пътувам с още някой в самолета? Това е собственият ми полет, Ахмед. Вече притежавам целия „избибипан“ свят.
Глава девета
Когато излязох от чартърния реактивен красавец, един нов, наперен и гордо крачещ Грис се показа на летище Йесилкьой в Истанбул.
Имиграционната служба ми удари входния печат, без дори да забележи, че Султан Бей нямаше печат за излизане от страната.
В митницата само хвърлиха поглед на белезниците и верижката на куфарчето, не обърнаха никакво внимание на оръжията и веднага ме пуснаха да мина. И без това вече ме познаваха.
И сред пъстрата тълпа на летището ме очакваше Деплор от планетата Модон, също наречен Ахмед, таксиметровият шофьор.
— Божке! — изрече той с гангстерския си английски. — Шефе, като те гледам, все едно си схрускал петдесетина канарчета наведнъж.
— Въобще не ги усетих — потвърдих аз. — Хайде, да вървим, че имаме доста работа. Време е да променим всичко тук!