Много хора още не знаеха, че настъпват съдбоносни дни за тях. Какви планове се въртяха из главата ми!
Пробихме си път през тъпканицата от коли около летището, после с мъка си проправяхме път по седемнадесетте мили до града. Минаретата, възправили се към небето като зидана гора край Златния рог, никога не бяха ми изглеждали толкова хубави. С фучене навлязохме в тесните, шумни улици. Не обръщахме внимание на протестите, че гумите на колата минавали на косъм от нечии обувки, побутвахме количките на разносвачите и неспирно надувахме клаксона, но все пак се добрахме до първата си цел — „Пиастра Банкасъ“.
Набивах крак като завоевател по мраморните плочи на подовете. С царствено движение отстраних от пътя си дребния чиновник, който си позволи да ме попита каква работа ме води при тях. Нахълтах в офиса на Мудур Зенгин, царят на най-голямото банково обединение в Турция.
Дебел, с безупречен маникюр, облечен в пепелявосив костюм на тънки райета, той вдигна поглед от своето облицовано със седеф бюро, за да види кой се осмелява да стъпи на неговия скъпоценен персийски килим.
Не бе свикнал да приема за делова среща в кабинета си хора с кръстосани патрондаши през рамо и рязана двуцевка в ръка. Може би беше и малко късоглед — пенснето му падна от носа и се залюля на верижката си — и като зърна палтото, вероятно ме взе за мечка.
— Аллах! — възкликна той.
Крачех към него. С рязко щракане на ключалките отворих куфарчето. И моите 515 внушителни сертификата зашумоляха под носа му.
— О, Аллах, тъкмо щях да ви поканя да седнете.
Напипа пенснето, изтри стъклата с кърпичка и го намести на носа си. Явно не се нуждаеше от очила, за да вижда парите. Служеха му само да различава хората. Вгледа се в мен.
— Аха — промълви накрая. — Вие трябва да сте Султан Бей. Доколкото знам, работите с нашия клон в Афийон. От „Банкова корпорация Цюрих“ ме известиха за пристигането ви, но не ви очаквах толкова скоро. А сега, какво можем да направим за вас?
— Искам сейф за съхранение на ценности, до който да няма достъп никой, освен мен. Абсолютно никой.
Бяха натиснати звънци, влязоха хора от банковата охрана. Не след дълго се озовахме в подземието със сейфовете.
— Две комбинации — изрече Мудур Зенгин. — Последното нововъведение. Едната е ваша, другата — наша. Само вие можете да идвате тук. Никой друг не може да се разписва в дневника на сейфа. Там ще бъде залепена ваша снимка и охраната ще има грижа за разпознаването.
Скоро влязох сам в едно стайче с кутията от сейфа. Наредих милите на сърцето ми сертификати в нея. Отгоре оставих документа за продажбата на златото. Отделих пет сертификата, всеки за половин милион долара. Болеше ме да се разделя с тях, но бях принуден. Все пак в кутията ми оставаха още 510 такива.
Върнах се при Мудур Зенгин. Той потриваше ръце. Прекъснах това негово занимание, като напъхах в ръцете му петте сертификата.
— Искам да обърна това в пари — заявих.
Той ме зяпна.
— В налични ли?
Изведнъж ме забута енергично към своя кабинет. Настани ме в най-удобното кресло. Не искаше да чуе и дума, преди един от чиновниците да внесе кафе на сребърен поднос. Същото като в Швейцария, само че там беше шоколад.
След като се увери, че съм сложил достатъчно захар в кафето, че то е достатъчно горещо, че не ми е студено и възглавничките на креслото са удобни, той премина към деловите въпроси.
— Султан Бей, най-добре подробно да ми обясните банковите си проблеми. Бях приятел на вашия баща, великия герой от революцията. — Това беше една традиционна лъжа, съмнявах се дали някога е виждал първия командващ на волтарианската база. — Смятам вашите проблеми за свои. Така че — говорете.
Казах му, че съм задлъжнял на кредитните фирми, че трябва да им платя и да направя опит за анулиране на кредитните си карти.
А той вече тракаше с пръсти към вратата. Чиновникът донесе палто от туид и мека шапка.
— Имате нужда от професионални напътствия — каза Мудур Зенгин. — Онези типове от кредитните фирми са твърде лукави. Никога няма да си простя, ако те ви въвлекат в беда.
Излязохме, качихме се в таксито и започнахме нашите обиколки. Първа беше „Америкън Опрес“.
— Да анулираме картата ви? — писна мениджърът. — Никога! Ами ако останете клиент на някоя друга фирма от бранша! Та това е дискриминация. Ще ви съдим за опит да опетните доброто ни име! Султан Бей, като изтъкнат гражданин с неограничен кредит вие имате социално-икономическото задължение да поддържате основните световни институции!