— Ха, някой ми разправяше, че била бронирана — прошепнах ядно на Ахмед.
— Спуснал стъклото да подиша свеж въздух — обясни той. И се обърна към жената: — Добре де, ханъм, щом така искате, така ще бъде.
Припряно го задърпах за ръкава.
— Чакай, чакай. Ами че това чудо даже не може да потегли само!
Ахмед си освободи ръката.
— Нали ти казах да не показваш никакво вълнение — прошепна ми той. — Ще ги накараш да качат цената.
Изстенах безмълвно. Значи голяма част от седмичните ми джобни пари трябваше да бъде похарчена за купчина ламарини!
Ахмед и жената силно си стиснаха ръцете. Тя каза:
— Ще подпиша документите, щом видя парите.
Ахмед ми рече:
— Ето ти ключовете. Не искам да пипам парите, твои са си. Изтичай да донесеш двеста хиляди лири.
Стоях като зашеметен. Едва не се разсмях. Но навреме си спомних предупреждението му. Изтичах до колата и отворих сака. Стиснах пълна шепа банкноти, заключих таксито и се върнах на бегом. С мъка потисках хиленето си. Двеста хиляди лири бяха равни на само двеста долара!
Старецът си стоеше настрана и се подсмиваше гадно.
Ахмед накара жената да подпише и наброи двеста банкноти по хиляда лири, после й каза, че някой ще дойде да прибере колата.
Качихме се в таксито и потеглихме.
— По едно време започнах да се тревожа — сподели той с мен. — Боях се да не издадеш, че на практика направо крадем тази кола.
— Но защо е толкова евтина? — недоумявах аз. — Та това е цената й като отпадъчно желязо.
— Генералът май не познал на чия страна да застане — каза Ахмед. — Опитал да направи нещо като контрапреврат. Но ние се занимаваме с коли, а не с политика. Трябва да се отбия на улица „Йолджузаде“, там е гаражът, където научих за колата.
Скоро пристигнахме в малко по-цивилизована част на Бейоглу, откъм северната страна на Златния рог. Влязохме в двора на небрежно поддържан гараж, наоколо се виждаха камиони в различни етапи на разглобяване.
Набит, груб турчин дойде при нас, Ахмед го отведе настрана. Показа му регистрационните документи. Разговаряха тихо, но изведнъж гласът на турчина се извиси във вик.
— Но нали — врясна той, — лично отидох там да я огледам! Нужни са нови гуми, нови маркучи, нови накладки, нов ауспух, нова тапицерия, какво да приказваме пък за скоростната кутия! Нито с лира няма да смъкна…
Ахмед го успокои. Отведе го още по-надалече. Най-сетне се върна в таксито.
— Все пак си наложих своето. Ще я направи като нова, но трябва да му платим предварително. Дай ми пет хиляди от онези банкноти по хиляда лири.
— Пет милиона лири! — ахнах аз.
— Ами да. Вече не произвеждат резервни части за тоя модел и се налага да бъдат изработени една по една. Че това са само пет хиляди американски долара. Нали вече я притежаваме. Не можем да я зарежем. Току-виж полицията започне да ни глобява.
Знаех, че трябва да се примиря с поражението.
— Нека ти помогна да ги преброиш — предложи той.
— Не, не — отказах. — Вече никой няма да пипа парите ми, освен мен.
Започнах да вадя пачки банкноти по хиляда лири. В сака останаха по-малко от половината.
Той отнесе парите с голяма кошница.
Е, добре, това все пак беше еднократен разход. Пък и нали винаги можех да поискам още пари от банковия клон в Афийон.
Питах се как ли всъщност изглеждаше колата под дебелия слой курешки.
Глава трета
По пътищата, отъпкани от Александър Велики, от римляните, завладели източните земи, от кръстоносците, устремили се към святата си цел, аз бързах към Афийон.
Старото такси „Ситроен“, управлявано от Деплор от планетата Модон не можеше да се мери с величествените жребци, носили гигантите на историята при завоюването на Азия, но пък беше несравнимо по-бързо от тях. И както винаги е било, царствено пренебрегвахме крясъците и размаханите юмруци, протестиращи от край време срещу нахлуването в Анадола и проливането на кръв. Движехме се с деветдесет до сто мили в час, без да ни е грижа за останалите коли, камиони и магарета по шосето. Отминавахме ги твърде бързо, за да разчетат номера на таксито, пък и нали бяха само едни отрепки, които дори не заслужаваха презрението на завоевателя.