Да, имаше много неща, които да променя.
И промените започнаха от мига, когато зърнах агресивно забилия се в небето назъбен връх Афийонкарахисар. Зимният въздух на това високо 3000 фута плато бе чист като кристал този ден, а над него 750-футовата скална грамада сякаш бе щръкнал пръст на някой бог. Стори ми се, че виждам знамение.
— Къде мога да намеря Мюсеф и Тургут? — подвикнах на таксиметровия шофьор.
Това бяха двамата местни борци, които Хелър преби.
Карайки бясно из покрайнините на града, той отвърна:
— Ами не съм ги виждал, откакто излязоха от болницата. И май никой не ги е виждал.
— Намери ги! — заповядах. — Веднага!
Пред нас от едно местно такси излизаха пътник и козел. Ахмед наби спирачки и ние със скърцане се заковахме до другата кола. Набързо размени реплики с шофьора му.
След малко карахме по една затънтена уличка. Спряхме пред схлупена порутина.
Ахмед прегази натрупания в двора боклук и почука на хлабаво окачената врата. Тя се открехна едва-едва. След минута таксиметровият шофьор се върна при мен.
— Вътре са. Обаче с никой не искат да приказват.
Натъпках в джоба си пачка лири и излязох от колата.
— Заключи, за не докопа някой парите, после избий вратата с ритник. Влизам след тебе.
Окуражен от двуцевката в ръцете ми, Ахмед направи каквото му казах и предпазливо отскочи встрани.
Аз креснах в тъмната стая:
— Дойдох да ви предложа работа!
Отвътре се чу забързан шепот, сякаш шумоляха бягащи плъхове. После някой отговори:
— Не ти вярваме, но все тая, влизай.
И аз влязох. Вътре беше тъмно и мръсно, стаята повече приличаше на кална дупка, отколкото на жилище.
Мюсеф и Тургут стояха до отсрещната стена. Направо бяха заприличали на сенки. Сигурно всеки бе смъкнал по стотина фунта тегло и сега жълтеникавата кожа висеше посивяла по скелетите им. Бяха увити в парцали — вероятно са били принудени да си продадат и дрехите. Виждах пред себе си доста закъсали биячи. Точно каквото търсех.
— Как сте? — попитах ги.
Мюсеф каза на Тургут:
— Тоя ни пита как сме. Да не е сляп?
А Тургут отвърна:
— Че кажи му де. Носи пушка.
И Мюсеф започна да обяснява:
— Откак оня проклет тъпак от Службата за наркотици ни претрепа, никой не ни търси да бием хора. „Бибипецът“ ни развали доброто име.
Тургут добави:
— И само ни правеше мръсни хватки, като не го гледахме.
Говореха за Хелър. И досега вярваха на измислицата ми, че той работи за американската Служба за борба с наркотиците. Сърцето ми се сгря от добри чувства към тези мъже.
— Имам за вас постоянна работа — казах им. — Ще ви наема да дресирате слугите във вилата. Всички са мърлячи и ленивци. Поднасят ми студено кафе и топли пъпеши. Не ми се кланят и не ми целуват петите.
— Искаш да ги избием ли? — попита Мюсеф.
— Искам така да ги подхванете, че щом си свия кутрето, да подскачат като гърмени зайци, да ме обслужват тичешком, да ми се кланят по три пъти, щом ме зърнат и да ми целуват петите, когато излизат от стаята.
— А може ли да ги обработим малко с оловни тръби? — попита Тургут.
— С камшици — уточних аз. — И с юмруци, когато е нужно. Ще се сменяте един друг, защото винаги един от вас ще стои на пост пред вратата ми. През цялото време ще носите оръжие и ако се опита да влезе някой, когото не желая да виждам, ще го застреляте.
Както мразеха Хелър, никога не би успял да се промъкне при мен!
— Ще ни храниш ли? — попита Мюсеф.
— Колкото ви побират коремите — обещах. В края на краищата, храната им щеше да се плаща от фондовете на базата, а не от моя джоб. — Дори понякога ще ви давам пари.
— Слава на Аллах! — възкликнаха двамата.
— Има още нещо — добавих. — Ако нещо се случи с мен или моите пари, моят приятел, най-могъщият банкер на Турция е издал заповеди да не се жалят сили за издирването и убийството ви.
— Аллах да ни пази от беда! — изреваха те в хор.
— Ако слугите във вилата ми угаждат и докато аз и парите сме в безопасност, ще имате лека и сладка работа — Хвърлих шепата банкноти на пода. — Купете си някакви дрехи и веднага след това се явете при мен във вилата.
Ох, как скочиха към парите! И щом ги стиснаха, останаха на колене и се поклониха.
Махнах благо над главите им и си тръгнах.