О, какви промени започваха!
— Карай, карай! — рекох на шофьора и литнахме като ракета през града, по пътя към острието на Афийонкарахисар, към планините и вилата.
Колата спря в двора. Портиерът дори не си беше на мястото. Ха, не подозираха какво им е приготвила съдбата. Но първата ми мишена не бяха слугите.
БМВ-то също беше в двора и знаех, че Утанч си е в стаята. Ритнах вратата.
— Аз съм! — изкрещях. — Имам някои новини за тебе.
Бях уверен, че така ще я накарам да отвори.
Точно това стана.
Двете момченца седяха на пода и оцветяваха детска книжка. Заговорих внушително:
— Току-що проведох съвещание с моя банкер. Той смята, че ако тук някой продължава да използва кредитни карти, ще бъде съсипан моят финансов имидж. Така че ако направиш дори само една поръчка с кредитна карта, дори за кутия цигари — посочих й с пушката двете момченца, — ще ги убия.
Тя впи поглед в мен. Но съзря яростния решителен блясък в моите очи. И промълви:
— Какво ли друго да очаквам от тебе, „бибипецо“.
— Не се и съмнявай — казах й. — Ако искаш пари, можеш да припълзиш на колене при мен. Ясно ли ти е?
Тя тресна вратата. Но аз бях сигурен, че добре ме е разбрала. Щеше да дойде за пари, при това на колене.
Това беше уредено.
Платих на Ахмед двеста банкноти по хиляда лири за свършената пред деня работа. Тези двеста хиляди лири бяха повече, отколкото бе виждал през последния месец. Той вдигна за поздрав двете си ръце, от които стърчаха банкноти, силно изненадан и зарадван. Но нали на тази планета той беше единственият ми приятел, останал верен докрай. Спрямо него не биваше да проявявам скъперничество, колкото и да олеква сакът с парите.
Налагаше се този ден да отскоча до още едно място. Заключих парите в сейфа си (едва ги натъпках) и като не забравих да окача на врата си контролната звезда, взех последната торба и слязох по тунела.
Богове, само как се изненадаха антиманкосите, като ме видяха! Щом влязох в тяхната стая, всички скочиха.
— Върнахме се значи — промърмори Стаб, наклонил триъгълната си глава към мен, — а хората от хангара ни разправят, че били направили оная платформа куха и екипажът на „Бликсо“ я напълнил с нещо! Знаех си аз, че теглото не е колкото трябваше.
— И с какво била напълнена според тях? — попитах.
— Те не знаеха, но ти знаеш.
— С най-качествено уиски — осведомих го. — Исках да го използвам за подкупи. Обаче ви нося лоши новини.
— Друго не съм очаквал от тебе — сопна се Стаб. — Тука се обзалагахме, че си прибрал плячката за себе си.
— Открих — започнах да обяснявам, — че трезорите със златото всъщност са на две мили под земята, далеч извън обсега на линейния скачач. И едва не ме гепиха. Стрелях с бластер, опрях и до пушката. Виж колко нагар има в цевите. Но си пробих път за бягство и ето ме тук.
— Ей, на това му викам аз да не ти пука — обади се един от инженерите.
— Точно така — съгласих се. — И преди най-несправедливо да ме обвинявате, че правя номера на собствената си банда, вижте това. Щом разбрах, че няма как да се доберем до трезорите, докопах каквото можах и офейках.
Връчих им тежката торба с бракуваните камъни.
Изсипаха малко на масата и ги зяпнаха. Да ви кажа, тези камъчета много красиво блестяха в лъчите от светлинните плочи.
— Гледайте бе, гледайте! — единият пилот държеше срещу светлината грамаден фалшив изумруд.
— Ами тия! — възкликна инженерът, напълнил шепа със синтетични диаманти и негодни за нищо дребни рубини.
— Всичко това е за вас — заявих великодушно. — Разделете си ги както желаете. За благодарност, че сте добри приятелчета и за да ви компенсирам за неуспеха със златото.
Очите на капитан Стаб се навлажниха.
— Грис, ти си голяма работа, макар и да си офицер!
От този пиратски боклук едва ли бих могъл да очаквам друга похвала.
Върнах се в стаята си, подхилвах се неспирно.
— Грис — обърнах се към отражението си в огледалото, докато се събличах за напълно заслужен отдих, — сега нищо не може да те спре. Всички проблеми са само рояк бръмчащи мухи и с малко хитрост и много пари ще ги избиеш до една. Хелър и Крек също.
Изтегнах се в леглото, за да се отдам на прекрасни кървави сънища.
Глава четвърта