Някой се развика откъм дългия коридор:
— Навсякъде ли проверихте? Може да ги е хвърлил в шахтата. Огледахте ли пералнята?
— Игнацио слезе и там. Няма никой. Навсякъде претърсихме. Никакви пари.
Задълго настъпи тишина. Беше явно за всички, че няма как да излязат и да стрелят по Хелър. Можеха само да го нападнат открито.
Обаче високоговорителите избумтяха в залата.
— Виж какво, хлапе. Ние няма как да те докопаме. Ама и ти няма как да ни се изплъзнеш, пък даже да го измайсториш някак, ще си ходиш без всичките тия пари. Шефът иска да си поприказвате.
Глава девета
Хелър докосна яката си.
— Скъпа, как е при тебе?
— Джетеро, няма нищо страшно.
Хелър надигна глас, но не и главата си. Развика се на поносим италиански:
— Дайте ми заложник и ми оставете пистолета, тогава ще си приказваме.
В края на коридора започна разпален спор.
— Ти отиди.
— Защо да съм аз?
— Слушай бе, Джими, като син на шефа Гобо Пиегаре, аз ти заповядвам да тръгнеш по тоя гаден коридор и да се предадеш за заложник!
— Как пък не! Като толкова ти се иска да му даваме заложник, отиди ти, дон Джулио.
Хелър извика:
— Ще взема сина на шефа, ако не възразявате.
Още по-бурна препирня. И накрая:
— Майко Божия, защо не може някой друг да му е „бибипания“ син?
— Ами ти си му син, не сме ние.
Някой беше избутан на открито в коридора. Като видя, че не го застреляха незабавно, човекът плахо запристъпва край стената към барикадата от диван и кресла в мецанина. Спря и извика през рамо:
— Ей, Господ да ви „бибипа“, без разни тъпи игрички! Да не гръмнете мен или някой друг в гърба!
Като се погрижи за това, мъжът тръгна напред.
Хелър му позволи да доближи на два фута от него. Мъжът беше около трийсетгодишен, облечен в копринен смокинг и риза с бродерия отпред и имаше типично лице на сицилианец. Същият, който ръководеше прехвърлянето на парите от гише на гише в игралната зала.
Хелър притискаше към тялото си ръката, стиснала дръжката на „Лама 45“. Измъкна пистолет „Берета“ от кобура под смокинга и го пусна в джоба на сакото си.
— Дон Джулио, можем да се спогодим с тебе — каза Хелър. — Засега никой не е пострадал и ще е много жалко ти да си първият труп. Даваш ли ми дума да ме отведеш право при баща си и при никой друг?
— Кълна се в гроба на бащината си любовница — изрече дон Джулио. — Ще бутнеш ли напред предпазителя на твоя топ? Току-виж се спъна някъде. Тая вечер малко са ми кекави коленете.
— Щом така ще си по-сговорчив — съгласи се Хелър, но опря цевта на пистолета в ребрата на дон Джулио.
Завъртя го и го побутна напред, сложил приятелски ръка на рамото му — близо до една от парализиращите нервни точки на шията.
Стигнаха до врата на асансьор. Дон Джулио натисна бутона за повикване на кабината. Качиха се на друг етаж. Дон Джулио зави по коридор, където май имаше не спални, а кабинети. На последната врата дон Джулио почука първо два пъти, после още три.
Някой отвори.
Беше чудесен офис, просторен, облицован с жълта кожа. Килимът на пода беше доста скъп. Висящи растения по стените придаваха на стаята странен вид на джунгла.
Зад огромно бюро седеше много дребен мъж. Покрай стените стояха още неколцина спретнати мъже с ръце в джобовете и нахлупени над очите шапки. Всички бяха мургави италианци.
— Баща ми — внушително изрече дон Джулио. — Това е Capo Гобо Пиегаре, главният шеф на мафията в Атлантик Сити. — Той погледна Хелър с ъгълчето на окото. — Съжалявам, но не ти знам името.
— Кативо — каза Хелър. — Джони Кативо. На вашите услуги — добави той вежливо.
Все още говореше на италиански, изглежда бе усвоил тънкостите на техните сложни любезности.
— Седнете — покани го шефът, сочейки жълто кресло, обърнато с гръб към стаята.
— Благодаря, но твърде много седях тази вечер — отказа Хелър. — Мисля, че вашият мил син и аз ще застанем до ей онази стена.
— Само се опитвам да ви настаня удобно — укори го Гобо Пиегаре. — Тогава, с твое позволение, да преминем към деловата част. Не знам как си подкупил крупиетата, та винаги да спират топчетата на твоите числа, ама карай, това вече е минало. Къде са мангизите?
— Моя си работа, нали така? — отсече Хелър.