— Е, вероятно би трябвало да спечеля пари. Ако Изи не измисли нещо, възможно е да загубим дори тези офиси.
— Ох, Джетеро. Нали мога да купя всичко необходимо с моята кредитна карта.
— Боя се, че необходимите ни средства са далеч извън лимита на една кредитна карта. Нужни са ни милиарди. Трябва да създадем инсталации за изхвърляне на спори в атмосферата. Трябва да измъкнем „Крайстър Мотър Корпорейшън“ от лапите на Данъчната служба и да започнем там производството на карбуратори. А такива проекти изискват много милиарди и пак милиарди.
По лицето на Крек се изписа несломима решителност.
— И повече никакъв Атлантик Сити! — заяви тя.
Хелър май се стъписа.
— О, мила, в никакъв случай!
Тя чукна с показалец по ръба на бюрото.
— Плановете се изпълняват само когато поне някой работи по тях. Малко по малко. Не е нужно да чакаш да те залее поток от милиарди. — Тя насочи непоколебимо пръста си към него. — Мисля, че е най-добре да се залавяш на работа, Джетеро, и веднага да спечелиш тези милиарди. При това по начин, в който не влизат НИКАКВИ Мис Америка! Нито една!
Е, нямаше как да потисна смеха си. Да, тя го тласкаше да работи. Но след скорошния му провал не се притеснявах, че изведнъж ще се сдобие с богатство. Всичко спечелено от него досега бяха възнаграждения на наемни убийци, получили поръчка да го премахнат и той с късмет прибираше парите им. Но в света на големите пари стават съвсем друга убийства. Там стрелците носят елегантни шапки, много са изтънчени и интелигентни и хитроумно се гърмят от бюрата си. А това не му беше по силите. Според мен нямаше дори призрачен шанс да успее.
Ха, милиарди!
Какви некадърници бяха тези двамата в сравнение с мен, току-що осъществил грандиозен удар.
Заредих записващите устройства с касети. И покрих екраните с одеяла. Нека се пържат в собствен сос. Имах на какво да разчитам. Медисън щеше да си изпълни задачата. Пазех и Кроуб за всеки случай.
И един ден, както Хелър и графиня Крек се лутат безцелно, ще дойде заповедта на Ломбар, че е време да ги ликвидирам.
Крайно време беше да подишам чист въздух и да си припомня как изглежда дневната светлина!
Глава шеста
Навън студът хапеше, но пък денят беше ярък от слънчевите лъчи. Всички храсти в двора на вилата бяха увити за зимата като мъртъвци в саван и не се виждаше дори една пойна птичка. Прелестно.
Изпънах ръце и вдъхнах дълбоко.
И се заковах на място.
Зяпнах.
Това в двора локомотив ли беше?
КОЛАТА!
Издишах като ударен. О, Богове, колко е голяма!
Запречваше цялата порта. Гледана отпред, ръчно изработената решетка на радиатора повече приличаше на снегорин пред локомотив.
Забързах се, за да огледам колата отстрани.
Май беше дълга половин квартал!
Черният цвят ми се стори малко мрачен, но какви прекрасни очертания! Класика!
И на вратата аленееше орелът с разперени крила, с рогца и диви, свирепи очи.
О, бях потресен!
На бегом заобиколих да погледна от другата страна. Още един орел.
Отворих задната врата. Колко обширна кабина! По цялата дължина на колата откъм отсрещната врата имаше нещо като легло. На гърба на предната седалка бе монтирано барче. Забелязах и полеви радиотелефон на поставка. Тапицерията беше съвсем нова — червена кожа.
Дръпнах се малко, за да огледам цялата кола. Значи това беше „Даймлер-Бенц“, специален модел, произведен през 1962 година! Брониран!
Отстъпих още малко. И тогава го видях. Под грамадния червен орел със златни букви бе изписано моето име:
Султан Бей
Великолепно!
Тишината на деня бе неприятно нарушена от нечий зловещ смях. Извърнах се сърдито. Беззъбият старец с нос като клюн стоеше от другата страна на колата. Носеше маслиненозелена шофьорска униформа, твърде голяма за него.
Таксиметровият шофьор излезе от пристройката на вилата.
— Значи ти харесва? — грейна той.
— А този старец какво прави тук? — попитах го.
— Този ли? Това е Терс. Върви в комплект с колата. Бил е шофьор на генерала и каквато безработица има тук, четвърт век не си е намерил друга работа. Докара колата от Истанбул.