Нахълта в стълбището и вместо да се втурне надолу, пое нагоре!
По-старшият от двамата заговори по радиостанцията, както тичаше:
— Какво му стана, да пукне дано?
— Видя враг! — извиках. — След него, след него! Не го оставяйте да избяга!
— Тръгна надолу по стълбата! — кресна стражът.
— Не, НАГОРЕ! — възразих. — Нагоре, човече, нагоре!
Кроуб изскочи във фоайе два етажа по-ниско. Видя, отворена врата на асансьор. Мушна се вътре.
— Той е в асансьор номер пет! — развиках се. — Слиза. Не, качва се!
Не можех да виждам стражите. Но поне знаех накъде отиваше Кроуб. Неговият асансьор спря. Вратата се отвори. Той изфуча навън и пак пое по стълбата. ПАК НАГОРЕ. Милосърдни Богове, нима искаше да се върне на Волтар, като използва върха на Емпайър Стейт Билдинг вместо площадка за излитане?
— Бързо се качете на петдесети етаж! — заповядах на стражите. — И тичайте надолу по стълбите!
Те се подчиниха.
Но Кроуб отново се шмугна в едно фоайе, извика асансьор и пое нагоре!
Пак накарах стражите да го последват с асансьор. Стигнаха последния етаж. Отвори се вратата на друг асансьор.
Кроуб се изстреля от кабината. Право към чакащите да го хванат ръце!
— Спипахме го — съобщи по-старшият.
Вярно беше. Кроуб диво мяташе поглед.
— Гонят ме, гонят ме — бръщолевеше на волтариански.
Някакво момиче каза:
— Ще се обадя на охраната.
Подсетих стража с радиостанцията:
— Бързо я излъжи нещо.
— Всичко е наред, мис — каза стражът. — Тоя побърканяк си мисли, че е извънземен.
— А, още един луд — промълви момичето.
Под екрана на Кроуб ярко блестеше надпис:
НЕПОНОСИМ УЖАС
Бореше се. Погледът му изведнъж се фокусира извън сградата и той явно си въобрази, че пада, защото се отпусна тежко. Надписът се промени:
БЕЗСЪЗНАНИЕ
— И какво да го правим? — попита стражът.
Точно ТОВА беше въпросът. Ако го върнат отново в базата, Фахт Бей щеше да се развика и размрънка, щеше да ме кара да възстановявам разноските по пътуването на Кроуб, можеше дори да застреля доктора. Но човек с такива разрушителни способности е твърде ценен. В Апарата ценим хората, способни да съсипват цели планети. Кроуб трябваше да бъде спасен!
Изведнъж вдъхновението ме споходи. Познавах само още един, чиято дарба да унищожава се равняваше с тази на Кроуб — Медисън!
Само Медисън би измислил как да употреби това смъртоносно оръжие във войната за смазването на Хелър.
Казах на стражите да вземат сака на Кроуб и да го заведат на „Мес Стрийт“ 42.
Онази „бибипана“, тройно „бибипана“ Крек провали първия ми план, но все пак ми оставаше някаква надежда.
Беше рано. В голямата зала се мотаеха само неколцина журналисти от нощната смяна. Един от дежурните репортери равнодушно каза на стражите и Кроуб да изчакат в кабинета на Медисън. Влязоха и стражите се заеха да веят на Кроуб с листове от творенията на професионалните драскачи. Той се опомни, може би от вонята. Единият страж наля горещо кафе от машината, измъкна бутилка уиски от бюрото на Медисън и сипа малко в чашата. Това още повече ободри Кроуб.
Навън се чу мощен рев. „Екскалибър“, колата на Медисън. Бе пристигнал най-после.
— Сега дръж радиото до ухото си и ще ти подсказвам какво да му обясниш — обадих се аз.
Кроуб се взря в Медисън. Майсторът на „връзките с обществеността“ беше спретнато облечен и строен, идеален пример за честния, сериозен и привлекателен млад американец на отговорна работа.
Старшият страж повтаряше думите ми на Медисън.
— Праща ни мистър Смит. Доведохме ви съвършеното оръжие във войната с Гениалното хлапе.
— Война ли? — сепна се Медисън. — О, това е някаква ужасна грешка. Това е най-безупречната кампания за утвърждаване на имидж и нашите намерения са напълно безукорни.
Стражът повтаряше след мен:
— Позволете да ви представим изтъкнатия психиатър доктор Фитъс П. Кроуб.
— С кого си говорите по това радио? — попита Медисън.
Преди стражът да си дръпне ръката, Медисън му отне апарата.
— Здравейте. С кого говоря?
— Със Смит — обясних аз.
— Вие сигурно сте съвсем наблизо, щом използвате такова малко уоки-токи — предположи Медисън. — Защо не дойдохте лично?