Глава седма
Сграбчих един сак. Оглеждах се диво.
Къде да отида?
Какво да взема?
Фахт Бей каза:
— Ако ще тръгваш, искам да ти напомня, че „Бликсо“ ще кацне след ден-два. Винаги имат по нещо за тебе. Какво да им предам?
С големи мъки успях да му обърна внимание. „Бликсо“? Сигурно и те ще ме преследват!
Фахт Бей не млъкваше:
— А онези твои перверзни куриери винаги искат някакви пощенски картички, не знам защо. По-добре ми дай няколко картички.
Пощенски картички? Насилих ума си да мисли по-ясно. А, говореше за картичките от „вълшебната поща“. Ако куриерите не ги пуснат навреме, майките им ще бъдат убити по моя заповед. Тогава и куриерите ще се впуснат да ме гонят!
Отключих сейфа. Напипах цяло тесте картички и ги подхвърлих на Фахт Бей.
Къде да отида?
Какво да взема?
Търчах из стаята и поглеждах навсякъде.
Фахт Бей нямаше намерение да ме остави на мира.
— Ако ще се криеш, няма кой да подпечатва получаването и изпращането на товарите. А преди корабът да излети, трябва и с това да се занимаваме. Защо не ми оставиш електронната си карта?
Извадих личната си карта и я метнах по него.
Стига толкова.
— Изчезвай! Разкарай се! — разкрещях се. — Не виждаш ли, че си стискам душата на зъбите? НЕ МИ ДОСАЖДАЙ! Трябва да помисля!
Той прибра картичките и електронната ми карта, после излезе.
Чак тогава получих възможност малко да подредя вихрушката в главата си.
Какво би трябвало да взема?
Трудно е човек да реши, ако не знае накъде се е запътил. Засега бях уверен само, че ЩЕ СЕ МАХНА ОТ ТУК!
Спаси ме слепият инстинкт.
Отворих сака. Натъпках в него оръжие и боеприпаси, за да се защитавам. Взех фалшивите си документи на федерален агент с името Инксуич. Погрижих се да имам няколко газови капсули, за да просна в несвяст нападателите. Не забравих малката радиостанция. Натъпках в сака трите екрана. Сетих се, че забравих дрехите. Прибавих делови костюм, две-три ризи и боен маскировъчен комплект. Метнах сака на рамо. Сега пък се сетих, че не взех никакви пари. Пуснах сака на пода. Погледнах в сейфа и установих, че нямам пари. Пак взех сака. Зачудих се дали не съм пропуснал още нещо и отворих сака. Сграбчих каквото ми попадна, ей така, за всеки случай. Пак нарамих сака.
Внезапно ми хрумна, че още не съм тръгнал. Трябваше да се размърдам. Направих крачка към вратата. Осъзнах, че не съм облечен подходящо за пътуване. Върнах се. Преоблякох се във всекидневен костюм. Не успях да намеря никакви обувки, затова пак нахлузих военните на краката си. За кой ли път се устремих към вратата и видях, че забравих сака. Върнах се. Но вече размишлявах какво да взема, за да се отърва от възможното преследване. Забелязах в сандъка с оръжията купчина бомбички със закъснител. Напъхах ги по джобовете.
Чакай малко. Документите ми бяха в сака. Нужен ми беше паспорт. Най-отгоре бях оставил дипломатическия паспорт на името на Ахмед Бен Нути от Обединената арабска лига. С него, където и да отивах, можех да прекарам оръжия и пари. Пуснах паспорта във вътрешния джоб на сакото. Пари. Нямах никакви пари. Трябваше да отбягвам Афийон — сигурно вече ме чакаха с купчини смъртоносни камъни. Сетих се. Ще отида в Истанбул. Мудур Зенгин ще се зарадва на възможността да ми даде налични пари.
Побързах да затворя и заключа сейфа и тайната стая. Време е да тръгвам. Минах през вътрешния двор и излязох пред вилата.
Заля ме вълна от най-чиста омраза. Видях таксиметровия шофьор. Лъскаше новия „Мерцедес“.
Обучението в Апарата позволява на човек да се справя и с най-извънредните положения. Омразата се превърна в хитро лукавство. Реших, че веднага мога да се отърва от двамата пандизчии с една бомба. Сред мъченията на последния проблясък в живота си щяха да почувстват наказанието за това, че са си позволявали да натискат жените, преди аз да ги докопам.
Хитрост. Хитрост. И пак хитрост. Трябва да се съсредоточа. Безгрижно оставих сака си в стария брониран „Даймлер-Бенц“. Дори не позволих на погледа си да се мята към всеки храст, за да търси очакващите ме отмъстители, готови да мятат камъни по мен, докато ме довършат.
Небрежно извиках на таксиметровия шофьор:
— О, ти ли си, Ахмед. Ще дойдеш ли с мен до банката? Трябва да изтегля пари.
Той радостно подскочи. Знаех си. С крясъци накара Терс да побърза, после оживено се вмъкна на предната седалка до шофьора. Терс на бегом се изнесе от кухнята, нагласяше старата войнишка шапка на главата си. Седна зад волана.