Потеглихме. Свлякох се на седалката, за да не забележи никой, че бях в колата.
С голяма скорост се понесохме по пътя към Афийон, като плашехме камилите и ги карахме да отскачат в канавките.
От веселото държание на Терс и Ахмед разбрах, че дори не подозираха как изтичат последните часове на живота им.
Влязохме в Афийон и завихме по улицата към местния клон на „Пиастра Банкасъ“.
— Не, не — казах им равнодушно от задната седалка. — Не сте ме разбрали. Говорех за МНОГО пари. За „Пиастра Банкасъ“ в Истанбул. Карайте натам.
Щастливи, без дори да подозират, че са обречени, те си бъбреха, докато Терс подкара по магистралата към Истанбул.
От време на време надничах през задното стъкло и установих, че никой не ни гонеше. Значи отново бях твърде бърз за враговете си. Току-виж им се изплъзна.
Обаче няколко камили ни изгледаха недоверчиво и аз пак леко се напрегнах. Човек не може да бъде спокоен с тези твари.
Терс не натискаше газта докрай. Но и това беше добре — така няма да извести хората наоколо, че бягам.
Мрачният февруарски следобед отминаваше. Здрачаваше се. Движехме се в мрак. Понякога лъчите на фаровете осветяваха руините на миналото. Напусках Азия. Нека си гние. И без това не си струваше да я завладявам. Приключенията на Александър Велики са били пълна загуба на време.
Около десет вечерта прекосихме Босфора и влязохме в европейската част на Турция. Най-сетне стигнахме до „Пиастра Банкасъ“.
Бях замислил да накарам някой от нощната охрана да извика Мудур Зенгин. Все пак се добрах до тук и още бях жив и здрав. Но за Терс и Ахмед това беше краят. Набутах под задната седалка бомбичка със закъснител. Натиснах взривателя, за да я задействам. Десет минути по-късно тази кола и злодеите в нея щяха да поръсят околността с горящи късчета. Сбогом, насилници на жени.
Оставих сака си на тротоара. Излязох и казах небрежно:
— Можете да се връщате. Повече не сте ми нужни.
— Не искаш ли да те откараме до летището? — попита Ахмед.
— До летището ли? — учудих се аз. — Откъде ти хрумна, че ще пътувам? Просто ще остана в града три-четири дни, трябва да участвам в конференция на наркотрафикантите, която се провежда в „Хилтън“. Да не си въобразявате, че през цялото време ще ви плащам хотела? Затова довиждане. Върнете се у дома.
А по-точно — вървете в онзи Ад, който е запазен специално за насилници на жени, които после свидетелстват, че правели това по моя заповед.
Ахмед сви рамене. Терс се ухили противно. Махнаха се. Гледах как габаритните светлинки на колата се скриха в тъмнината. Това беше голямо удоволствие за мен. Дори нямаше да ги погребат, защото след взрив на джобна волтарианска бомбичка не остава нищо. Предназначена е да причинява максимални разрушения.
Една движеща се сянка внезапно върна мислите ми към опасността. Но това беще само един пазач.
— Обади се на Мудур Зенгин — заповядах. — Накарай го да дойде в банката. Кажи му, че Султан Бей е тук.
Пазачът освети лицето ми с фенерче. И посочи прозорец на горните етажи, където лампите не бяха угасени.
— Вече е тук — съобщи пазачът. — Дойде преди половин час и ми каза, че ви очаквал.
Отначало се вцепених, но си припомних, че кредитните фирми следяха непрекъснато къде са длъжниците им. Сигурно са известили Зенгин.
Трябваше да бързам. Затичах нагоре и нахълтах в кабинета му.
Мудур Зенгин остана седнал зад бюрото си, вперил в мен студен поглед. Не стана. Дори не ме поздрави. Само седеше и се взираше в мен. Застанах насред стаята.
— Наредиха ми да те задържа, докато дойдат да те арестуват — изрече Мудур Зенгин.
Ужасът ме прониза от глава до пети. Знаели са. Проследили са ме!
Паднах на колене пред него.
— Нали си бил приятел от детинство на баща ми. Моля те, не ме предавай! Длъжен си да ми помогнеш. Имам нужда от пари.
— Не мога да ти дам пари. Трезорите са затворени през нощта.
— Тогава ме пусни да отворя личния си сейф.
— Не мога. Навсякъде е затворено до девет сутринта.
Твърде късно. Твърде късно! Дотогава ще са ме влачили половината път обратно до Афийон.
— Нужни са ми долари! — примолих се.
— Долари ли? — ледено се изсмя той. — Защо не поискаш долари от наложницата си?