Ориентирах се къде бях в момента. Карах към един фериботен пристан на Златния рог.
Подминавах джамия след джамия. В Истанбул е направо претъпкано с джамии. До една готови да пребият с камъните си всеки грешник по заповед на Пророка. Гледката ми стържеше по нервите. Но волята ми надделя над напрежението.
Посред нощ на пристана нямаше никой. Знаех си. Излязох от колата и си взех сака. Включих на първа скорост. Вървях до таксито и придържах волана. На крачка преди ръба отстъпих встрани.
ПЛЯС!
В тъмното се разлюляха вълни.
От потъващото такси изскачаха бълбукащи мехурчета.
Заличих и тази следа.
Бях сигурен накъде да тръгна.
Забързах по брега към струпани накуп рибарски корабчета.
Спрях. В разсеяната светлина на града видях точно каквото ми беше нужно.
В края на това стълпотворение във водата си почиваше гемия с дължина около деветдесет фута. Имаше твърде висок нос и кърма, присъщи на по-малките кораби, порещи водите на Мраморно море. Имаше високи мачти, за да лови вятъра в платната, ако се наложи. Щом беше в самия край, значи трябваше да отплава на зазоряване.
Стъпих на най-близката палуба. Прескачах борд след борд, корабчетата се клатушкаха и скърцаха в иначе тихата нощ. Стигнах и до моя избраник. Видях името му — „Санджи“. Това ме разколеба за миг. На турски „санджи“ означава „болка в корема“. А аз понасям морето не по-добре от открития космос.
Но дългът ме зовеше.
Стъпих на палубата.
На кърмата имаше нещо като барачка. Бутнах вратата.
Проснат по гръб огромен турчин хъркаше вътре. Най-грамадният мъж, който бях срещал в Турция. Значи трябва да е капитанът на гемията.
Направих малко вятър за да го събудя. Беше много хитро от моя страна. Разперените като ветрило турски лири могат доста силно да раздвижат въздуха.
Сепна се, както си похъркваше. Очите му се заковаха в парите.
— Отплавайте сега — казах му, — свалете ме на гръцкия бряг и това е ваше.
Това го накара да седне.
— Колко?
— Четиридесет хиляди лири.
— Осемдесет хиляди — заяви той.
— Седемдесет хиляди — отстъпих аз, — но ако вдигнете котва на минутата.
Той стана от койката и посегна да си вземе палтото и шапката.
— Ей сега ще събудя екипажа — обеща капитанът, но не помръдна.
Схванах намека. Отброих тридесет хиляди лири.
— Останалите ще получите, точно преди да ме свалите на брега.
Той изръмжа, взе парите и отиде да буди своите хора.
След малко започна суетня. Навиваха въжетата, с които бяха вързали гемията.
Хвърлих поглед на другите корабчета, по които минах. Ами ако някой от дежурната вахта ме е видял.
Не биваше да се осланям на случайността.
— Ей сега ще дойда — казах на капитана. — Май забравих нещо на кея.
Бързо прекосих палубите. Добрах се до кея. Там имаше малка постройка.
Извадих бомбичка със закъснител. Тази заредих за след половин час. Оставих я под вратата и натиснах взривателя.
Върнах се на гемията.
Оттласнаха се от съседното корабче.
Моторът ръмжеше, пелтечеше и сякаш се оплакваше. Носехме се по вълните на Златния рог. Паметникът на Ататюрк се очертаваше като тъмен силует в странно осветеното небе.
ТРЯС! БУМ!
Прикрит от паметника и носа, който заобикаляхме, блясъкът на взрива се сля с вече пламтящото небе.
Озърнах се през рамо. Бях си прикрил следите.
Над Истанбул играеха оранжевите пламъци на неукротими пожари.
Напредвах към целта!
Нищо не може да се сравни с обучението в Апарата, когато трябва да се спасиш от опасност.
Но все още не се бях отървал!
Част четиридесет и първа
Глава първа
Все напред през Мраморно море, през Дарданелите — двадесет и един часа напъни за повръщане, двадесет и един часа в най-страшния ад.
Седях в смърдяща на риба каюта и се опитвах да си изкарам червата в гадната воня на някаква кофа. Да, „Санджи“ си заслужаваше името! Но всъщност никаква „болка в корема“ не можеше да се сравни с това, което преживях. Неравните вълни се надигаха, тласкани от вятър, зародил се някъде в Егейско море и все по-намръщен с всяка измината миля.