С приклада вместо гребло, аз насочих лодката към брега. Толкова бавно! Лодката се мяташе като побеснял звяр. Ту наляво, ту надясно. Гребях откъм единия борд, после откъм другия.
Фут след мъчителен фут, сякаш едва пълзях към този бряг.
И при всеки поглед ми се струваше, че въобще не го доближавам. Май някакво течение ме отнасяше настрани.
Храбро удвоих усилията си. Най-после! Намалявах разстоянието.
Внезапно цялото небе зад мен се освети в оранжево!
Пламъците изригнаха на сто фута нагоре!
БУМ!
Ударната вълна се стовари върху гърба ми.
Помислих, че ми се размина само с това.
Но лодката започна да се издига във въздуха!
Могъща вълна!
И върхът й започна да се извива напред!
Лодката и аз летяхме към брега!
Каква скорост!
Носехме се като състезателна кола през пяната на нощното море.
Видях скали отпред! Приличаха ми на мастилени петна, устремени право към мен!
Прелетях над тях.
Тътенът на вълната отведнъж завърши с трясък и пукот на дърво.
Бях зашеметен.
Още не можех да осъзная какво се е случило.
Водата се отдръпна назад, но аз и лодката останахме.
Озовах се доста високо над пясъчната ивица. Седях сред останките на лодката, която вече нямаше дъно.
Погледнах през рамо черната вода. Стига толкова. Повече никакви морета! Още една черна точка за Хелър!
Някой ме попита:
— Вие от оня гръмнал кораб ли се спасихте?
Глава трета
Беше много стар човек. Край него обикаляха две кучета. Той се взираше в мен на слабата лунна светлина.
Трагедия. Забелязаха ме. Не бях прикрил следите си.
Но аз не издадох тревогата си.
— Къде съм?
— На острова — каза той.
Аха, измама. Знаех си, че не можех да вярвам на онзи лъжец капитана. Вместо да ме свали някъде по континенталната част на Гърция, решил да се отърве от мен на някакъв остров.
Тогава ужасът ме обзе с пълна сила. Старецът ме заговори на турски! Ако говореше на гръцки, не бих го разбрал!
О, Богове, значи онези жени все пак щяха да ме настигнат. И техният Пророк се рее над облаците, готов да заповяда пребиването ми с камъни.
Но по-добре да науча нещо повече за положението си и да си плюя на петите.
— Кой остров? — попитах.
— Лимнос — отговори старецът.
Земната география ми беше доста смътна в главата, но не бях чувал Турция да притежава такъв остров. И името не звучеше като турско. Със слаба надежда продължих да разпитвам:
— А коя е страната?
— Гърция — каза той.
— Тогава защо говорите на турски?
Той вдигна от пясъка парче дърво. И на тази лунна светлина надписът личеше добре — „Санджи“.
— Заради това и заради дрехите ви — той посочи на изток. — Турция е само на двайсет и пет мили, жена ми беше оттам.
Не можа да ме заблуди. Той просто се опитваше да ме бави, за да повика полицаите. И щом жена му е туркиня, значи вече е научила всичко. Жените всичко си споделят. И са много лукави създания.
— Елате с мен в колибата — каза той. — После ще повикам някой да ви закара.
Реших да изиграя ролята си хитро.
Той видя сака ми, вдигна го и тръгна нагоре по брега, като ми махна да го последвам. Разбира се, водеше ме право в някоя клопка. Вървях след него и обмислях как да постъпя.
Двете кучета все ме душеха. Знаех си аз — разбрали са кой бях. Трябваше и тях да включа в плановете си.
Колибата беше мизерна. Наоколо имаше още постройки. Сториха ми се изоставени.
Той ме настани до масата и извади отнякъде бутилка узо. Това само потвърди подозренията ми. Искаше да ме напие, за да ме арестуват без съпротива.
Аз обаче не забравях обучението си в Апарата — когато не си в безопасност, бъди хитър и пресметлив, а понеже никога не си в безопасност, бъди хитър и пресметлив винаги.
— Къде е жена ви?
— Умря преди години.
— Ами онези колиби? Къде са хората?
— Всички се преместиха в градовете. Вече никой не живее тук.
— Къде е най-близкият град?
Той посочи на юг.
— Мудрос. Доста е далечко.
— Никой друг ли не идва насам?