В голямата зала имаше клон на банката „Греб-Манхатън“, но бих се разкрил напълно, ако се опитах да обменя там лирите и драхмите. Затова бях решил да отида до Таймс Скуеър, където има множество обменни бюра. Там щях да се разплатя и с шофьора на таксито. Нямах долари в дребни банкноти, обаче нямах и никакво намерение да се откупя от носача с цели сто долара — и то само защото насила взе сака от ръката ми и се повлече след мен.
Дадох му драхми.
Престори се, че не знаеше що за пари са те.
Дадох му лири.
Пак се престори.
Аз пък се престорих, че ровя в пътната чанта.
— Нямам други пари — казах му.
Таксиметровият шофьор потвърди това. Той също започна да тършува в чантата. Видя пачките сто доларови банкноти на дъното. Но си затваряше устата. Завъртя се към носача и отсече:
— Вярно, няма други. Разкарай се.
Онзи промърмори нещо гадно и изчезна.
С големи мъки дръпнахме ципа на чантата. Накрая все пак успях с помощта на шофьора.
— Откарайте ме до Таймс Скуеър.
Седнах отзад. Таксито пропълзя няколко фута напред и спря.
— Само минутка — помоли шофьорът. — Радиото ми се прецака и трябва да звънна по телефона на диспечерката.
Забави се цели пет минути. Тъкмо когато се върна, по радиостанцията му повикаха кола 73. Точно този номер бе изписан на табелата, прикрепена към предната седалка.
— Тъпа „бибипка“ — изсумтя той. — Тъкмо й разправях, че ми се прецака радиото.
Потеглихме съвсем бавно. Завихме надясно. Имаше указатели за отклоненията към Бруклин и стадион „Флойд Бенет“. Влачехме се по шосето. Студеният вятър вееше през спуснатото стъкло на прозореца. Обърнах глава наляво и видях океана, поне беше някакъв залив.
— Ей — подвикнах на шофьора, — да не си объркал пътя?
— Развеждам ви по туристическия маршрут — обясни той. — Нали сте чужденец, та си помислих, че ще искате да поразгледате. И един цент в повече няма да ви взема. Вижте, изключил съм брояча.
Какво ли пък имаше за разглеждане. Ветровит зимен ден. От време на време можех да виждам само сива вода.
Според указателите в момента се движехме по Крайбрежния булевард. Шофьорът въобще не бързаше. Поредният указател ни съобщаваше, че трябва да отбием вляво, ако искаме да отидем в Спринг Крийк Парк. Стигнахме до отбивката, отбелязана с номер 14. Завихме.
Не беше особено приятна гледка — голи и безжизнени зимни дървета. Но шофьорът упорито криволичеше по пустите пътища. И отляво, и отдясно — само голи клони.
Внезапно някакъв дънер с трясък се стовари напреко на шосето, точно пред таксито!
Шофьорът наби спирачки.
Чу се мощен рев!
Два мотоциклета се заковаха пред таксито, а още един — зад нас!
Мъжете бяха закрили лицата си с кърпи!
И насочиха оръжия към колата!
— Хвърлете оръжието! — заповяда най-близкият мотоциклетист. — Всички пътници — вън! И без номера! Държим ви на прицел!
А аз нямах никакво оръжие под ръка!
Предпазливо се измъкнах от таксито с високо вдигнати ръце.
Мъжът слезе от мотора. Тръгна към мен. Избута ме назад. Пресегна се в колата и взе пълната с пари пътна чанта!
Надникна в нея.
Заотстъпва и я подхвърли на друг мотоциклетист. Пак дойде при мен. Пребърка ми джобовете и извади портфейла. Взе го. Бръкна в друг от джобовете ми и дръпна дипломатическия ми паспорт, но не можеше да го извади.
— Ей сега ще ви го дам — обещах.
Но не посегнах към този джоб.
Бърз като светкавица, сграбчих пластмасовата вилица.
Забих я с цялата си сила в опакото на дланта му!
— Тоя тип е въоръжен! — писна мотоциклетистът.
Метнах се под таксито.
Изстрел!
Нещо удари колата.
Изреваха три двигателя на мотоциклети.
Махнаха се!
Шофьорът се държеше за рамото.
— Тия мръсни „бибипци“! — изпъшка той.
Припряно се мушнах на задната седалка. Отворих сака и извадих пистолета „Берета“.
Шофьорът ме зяпна. Оръжието беше насочено право в него.
— Тръгвай след тях! — гласът ми изскърца. — Веднага!
— Не мога да карам! — изстена той. — Ранен съм!
Скочих към вратата. Изритах го да се дръпне и седнах зад волана.