Змея (наканен да стане) — Вий ще се подигравате ли с мене?
И трите готови да пръпнат, но го гледат и се смеят насреща му. Змея скача и отива към тях. Те изведнъж хукват надолу из урвата.
Змея — Ще ви дам ай сега едно гледане! Никъде да не ви побере. — Тя спи, ще я стреснат в съня й. — Да не сте се окадили насам, че знаете ли се!
Изтъпан на скалите, Змея гледа отгоре, а козарчетата отдолу продължават да го дразнят.
Първо козарче — У-у! Какво се люти! Ний на сватба додохме. На сватба хората не са тъй, ей!
Змея (кима им отгоре) — Я, оттука! Сватбари!
Трето козарче — Дадохме със свирките си да ти посвирим.
Змея — Ще те пипна, ще видиш една свирка!
Изведнъж и трите козарчета засвирват със свирки отдолу и Змеят още повече се раздразва, дигва буци, камъни и захваща да хвърля подире им.
Змея (поглеждайки ту към Цена, ту надолу) — С-с-ст, с-с-ст, с-с-ст! Скривайте си пискуните! Млъквайте! Тя още не си е отспала. — Млъквайте! Вие напротив ли ще ми правите! Ще сляза долу, като яре ще разчекна едно!
Козарчетата побягват и млъкват. Змея тъкмо ще се повръща в пещерата, отдолу се зачува гласът на Марта Билярката, която се качи нагоре по урвата. Тя е дрипава стара жена, накачулена с чувал, на равен като качулка, върви и се подпира на тояга.
Марта — А бре, Змейо, а бре, Горянино! Какви личби си дигнал, пък аз досега да не знам. Коя майка почерни и коя къща запали.
Змея (отгоре, сурово) — До твойте уши стигна ли вече? Кой ти каза?
Марта — Погнал си ги онези, както бях се привела да бера билки край стубеля, едно щу се не метна отгоре ми. Те ми казаха. (Изкачва се при Змея, изпъшква, после занича към пещерата.) У-у-у, умори ме урвата ти, бре! Че заведи ме вътре при нея де! Да я видя. Нали тепърва ще се поопитомяваш или ти пак както си знаеш?
Змея (като й препречва пътя, не я пуща) — Хайде, хайде. Не се ври. Какво ще гледаш. Спи сега.
Марта (гледа го изпитателно и клати глава) — Кой те знай какво нощес… Здраво място у нея не е останало.
Змея — Ами, с пръст ако съм се до нея…
Марта — Брей, дърт пърчо, зная те аз тебе. Не ща да ми се вериш. Не ти ли виждам очите?
Змея — Какво ще ти се веря. Не съм мигвал цяла нощ.
Марта — Барим вдовица ли, някоя каква да е, като за тебе — или на младо развали ума?
Змея (обидно) — Не щеш ли теб да бях взел?
Марта — Дъртакът му н’един! Младо е зяносал.
Змея (самодоволен) — Късмет, видиш ли! Аз и самичък не знаех, че то било съвсем зелено, като го откъснах.
Марта (стрелосва го с ръка) — У-ух!
Змея — Дигнах го, перушина. В тъмнотата хубаво се не виждаше. По пътя, докато го донеса, то заспа в ръцете ми. Додох тука, сложих го на леглото — и нещо не ми дава да го събудя.
Марта — Хи-хи-хи! Сбъркал се.
Змея — Седнах настрана, гледам го — заподйемало си, кротко, тихо, като агне. Не шавва.
Марта (надзърта през рамото му) — Остави ме да надникна. Само да я зърна, бре! Аз помайчима ще ви стана.
Змея (не я пуща) — Тука не ща ти да влязваш! Не ми тряба мене помайчима. Върви си.
Марта — Хем пък завижда! Слушай, за какво пак щях да дохождам да те питам.
Змея (досадно) — От твоите разпитни ми е дошло дотук вече! Какво пак?
Марта — В село има крава ялова. Три години става се гони и не може да се задържи. Не я остават бичища и волове. Нямаш ли биле раздялно, да я отърва някак от тях? Ти тука сред цветята лягаш и ставаш…
Змея — Мене няма вече да ме излъжеш. Нищо не казвам. Зная ги аз таквизи. Билье разделно… Уж кравата…
Марта (за да заглади, полу на шега) — Змейо, ще ми паднеш на ръката, с два стръка ще ти потъмня и ум, и свяст! Че ще повикам от цяло село момците, да те наложат с колове, да не станеш. Опичай си ума, хубаво да ме знаеш!
Змея (сопнато) — Я, я, обирай си крушите, да те няма! С билки и момци ще ме плашиш. Като те бутурясам оттука, долу при стубеля ще ти се разпилеят кокалите.
Марта (бърза завива нагоре) — У-у, ожени се, пак оса! Не му се продумва.
Змея се повръща в пещерата. Цена още продължава да спи. Той се доближава до леглото, изправя се на едина край пред нея и с умилни погледи й се наслаждава, без да я докосва.