Змея — Аз не мога като вашите в село да въртя, да суча. Много приказки мене не ми идат. Каквото ми е на сърцето, туй ми е на езика. Казвам тъй направо.
Цена — Мене твойто ми най-харесва. И ти от всички ми най-харесваш. Такъвзи добър и личен момък няма в село.
Змея (горчиво се усмихва и я хваща за ръката) — Добър — хм! В кладенеца като се наведа да пия някога на месечина — самичък съм се уплашвал от себе си… Ти навождала ли си се някога нощем над тъмен кладенец, да видиш как вървят една след друга звездите! Подмигват си, задирят се отдалеч и мижат, и горят…
Цена (сяда на колената му) — Каква ти е зелена брадата! Лице ти чисто — по гушата обрасло. Очи — тъмнозеленикави, такъвзи цвят само мъха по мочурите, дето расте, съм виждала… Тука по гърдите ти свети като по гушата на гълъбите… Като ги хранех, когато бях малка, мислех, че туй е от бакър.
Издалеч се зачува тъмен шум, като че много хора идат насам. Отвън пред входа се показват две козарчета.
Първо козарче (смее се) — Хи-хи-хи! Змея прегърнал булката си… И не чува биля колко свят се е дигнал срещу него.
Трето козарче — Мълчи, да не му кажеш. Тя, Билярката, ги срещнала в клисурата. Върнала се с тях право тука да ги доведе.
Змея и Цена, без да обръщат внимание на тях.
Цена — Остави ги.
Змея — Мене ми е всичко тука. Помежду двама ни. Отвън за нищо не мисля. И тези, и които и да били — все ми е то…
Цена — Недей ги гледа, да те дразнят.
Змея — Все ми е то… И ти скоро тука ще навикнеш да гледаш и човек, и яре, и дръвце на равно!…
Козарчетата ги гледат отвън и се смеят.
Трето козарче — Какво е придобрял. Напред щеше да ни избие, пък сега нищо не вика.
Първо козарче — Гледа ни и сякаш не ни види… Може да го е свян пред булката му… Да стане да ни погне и тя ще се уплаши…
Трето козарче — Хи-хи-хи! Те ще му сметнат. Ела да видим надолу. Идат.
И двете пръпват из урвата. Шумът наоколо все повече и повече се увеличава. Сам-там из гората захващат да се чуват неясни човешки гласове.
Цена — Ей ги, че си отидоха сами… Аз тука при тебе ще стоя и никога няма да те оставя да се лютиш. Колкото се сърдиш, толкоз всичко по-напротив ще ти върви и ти само по-зъл ще ставаш.
Змея — Аз други ще стана. Какъвто ме искаш… И ти друга ще станеш. Оттука като се понесеш по онова ширине надолу — хи-и-и, доде ти очи стигат!… И душата ти се разширява тъй… небо и земя в нея да побереш.
Цена — Бъди си такъвзи, приказвай ми тъй. На никого не се гневи.
Змея — Да бях се отново родил, нямаше тъй да се обърна, както ти ме стори. С целия свят, дето на нож съм бил досега — ти ще ме сдобриш.
Цена (унася се в приказките му) — Недей мисли за света… Приказвай ми, само твойте приказки ми приказвай.
Змея — Склони си главата на гърдите ми. Искам само дъхът ти да сещам, да се упоявам… Тъй пролет в тиха майска утрина, възпирал съм се на рудините, упоен от дъхът на цветята. Лягал съм, затварял съм очи — по-близо до тях. Струва ми се, че им слушам смеховете, долавям им скришните думи!…
Цена — Ти разбираш ли от езика на цветята?
Змея — Постой при мене, поживей малко тука, да видиш как ти ще вземеш от всичко да проумяваш, ще ти се отворят очи и уши — цяла ще се отвориш за всичко…
Цена — Аз сещах сама колко много… много има у мене, дето напира навън, иска да излезе да се радва на ведрина.
Змея — Ще се набереш тука на радости и хубост. Сутрин, като станеш, ще видиш, щом се пукне зора, как всеки цвят ще се отърси, ще трепне всяко листо. Тръгни — накъдето поминеш: цветята ще ти се усмихват, ще ти кимат; също като на дружка… Подружи се и ти с тях, с всичко наоколо се подружи и обикни го като свое… Никога няма да сетиш самост, нито пък някога ще ти дотегнат…
Цена (отпусната в ръцете му, унася се) — Приказвай ми… Само ще те слушам…
Змея — С думи не мога ти изказа. Ти ще видиш, всичко тука без думи си шепне, тъй кротко, тихо — и на тебе ще ти притихне душата, ще забравиш думи, всичко ще забравиш, дето си приказвала до днес… Нощем, когато задремят поля и гори, когато притихне околовръст, ще чуеш тъмна приказка на тилилейските усои: там всичко в един глас тогази зашепва и те унася-унася, като в някой сладък сън, някъде пряко земя и вода…