Цена се изкачва по стълбите горе на чардака. Дядо Славе с баба Славовица — сами в трема.
Дядо Славе — Те по другите къщи все на черги и възглавници. Ами ай там на тревата на двора… Облякла се, натъкмила се, чак нанизите си й си дала. Е-е-е!
Баба Славовица — Дала съм й ги… От пладня днес е захванала да ручка из раклите. Да ми отваря работа утре цял ден да гъна и нареждам пак!
Дядо Славе — Който ще се жени за нея, той на седенките ще доде да я търси, нали? И синовете ми като са тръгнали и те…
Баба Славовица — Като живеем все, казва се, между хората. Докогато бяха малки, ни стъпвах някъде, нито ми идеше някой. Сега подраснаха, че и момиче — ще се сродяваме със света.
Дядо Славе — От никого не съм видял добро и за пет пари помощ. Не ми тряба никой.
Баба Славовица (загрижено въздъхва) — Мене по не ми тряба. Ами с нашето дърпане никой не смее да ни доближи — ей пуснали се приказки за Цена.
Дядо Славе — Колкото туй — отръки им иди.
Баба Славовица — Марта Билярката напред дохожда. Отвъд от уста в уста вървяло по махалата: — Като не сме пущали наникъде дъщеря си, тя се захласнала подир оногози… Чуй какви приказки!
Дядо Славе — Подир кого?
Баба Славовица — Пущиняка, дето из тилилейски усои се скита. Змея Горянин. Като нощ покрай дома обикалял и нощес го видели, като завил през моравата на зелен кон.
Дядо Славе (раздразнено) — Кой си е развалил устата? Ай сега ще им дам да ме…
Разговора пресича Цена, която слиза от чардака с пълна престилка сушени овошки.
Дядо Славе (разгръща престилката на дъщеря си) — Е, ами за нас? Изнеси всичко на хората днес — утре няма ден в тази къща!
Цена (с видима досада) — Двайсет момичета ще додат. Колко да им сложа.
Дядо Славе — Ти цяло село ли си калесала? Да си ми казала тогава и вола си да им заколя. Да ги нагостиш.
Баба Славовица (за да пресече спора им, към Цена) — Иди ги изсипи в тавите. Те са на стълбата. Не ги ли видя?
Цена се повръща към чардака.
Дядо Славе — Кои ще додат, дето толкоз се е запънала тази?
Баба Славовица — Моми, момци — на седенки кои се сбират?
Дядо Славе — Аз ще отида да си легна. Кой ще стои при тях. — Тъй мойта дъщеря да я оставя. Все млади хора…
Баба Славовица — Момчетата нали са тука.
Дядо Славе (отива към къщи) — Хм. — Любен да стои да ги наглежда.
Цена пак слиза, свъсена и недоволна.
Цена (към майка си) — Поискала ли съм един път аз нещо сама да направя, да не станете всички върху мене. Да ми го извадите из носа.
Баба Славовица — Хайде сега! Баща и майка, те са затуй.
Цена — Цял ден не стига, дето ти си ми мърморала, сега ами и той.
Баба Славовица — Ний като гълчим, то не е за зло.
Цена — Другите момичета нямат бащи и майки!
Баба Славовица — Не ми трябат другите! За коя са треперали тъй из къщи?
Цена — Струпали сте се над главата ми, ще ми извадите душата.
Баба Славовица — Тъй, защото сме се спрели от всичко, само тебе да гледаме да настаним — затуй ли? Мари, братята ти не посягат да се женят. Ей на — от батювите ти Любенови връстници останал ли е някой?
Цена — Не съм ги вързала.
Баба Славовица — Тебе чакат. На батя ти Любена — що му подумахме лани с баща ти! „То ако има едно добро място в село — вика, — като се сродим с него, Ценка не може вече там да отиде. Трябва на друго. Пък колко са места като за нея тука.“
Цена (с насмешка) — Ще се свършат.
Баба Славовица — На друго село няма да те дам. Една ми си и си най-малка!
Цена — Аз няма да се женя.
Баба Славовица — То като ти доде времето и като ти излезе късметя, до тебе няма да се пита.
Цена (кърши пръсти) — Още не се знай.
Баба Славовица (строго) — Какво? Отсега да не си проумила — на своя глава?
Цена — Ще видим.
Баба Славовица — Братята ти мъже до тавана станаха, още се слушат у нас, ти вчерашна… Хъде, можеш ли изкара някоя. Мисли си подире! — Откога съм те в люлка залюляла, оттогази съм затичала да ти събирам прикя. В горницата два диплуза са натрупани, не мога да ги стигам вече. Имай късмет само! Една кърпа ако видиш!