Любен (засрамен, смънква под нос) — Разбрахте се всички. Той нашия баща…
Момите купом тръгват из вратата и без някоя да дигне глава, без да продума, излязват. Щом другите около огъня на моравата ги чуват, разсмиват се гласно и се развикват. След малко нататък засвирва овчарски кавал и се завъртява хорото, засвирва овчарски кавал и се завъртява хорото.
Унижена и посрамена, Цена не отива да изпроводи другарките си. Тя става и се обляга о единия стълб под чардака, в трема. Братята й изпращат гостите. Между това, докато те се бавят нещо край вратите и гледат хорото, Дамян се повръща към Цена.
Дамян (уж като по-свой, иска да я утеши и посъветва) — Няма нищо. Той дядо Славе стар човек. Тези са научени. И те за у вас ли са!…
Цена (мъчи се да си сдържи яда) — У дома не е никого да поканя! Ний не сме за хора.
Дамян — По-други хора сме и вий, и ний. Виж тези, щом излязоха, и си завъртяха хорото. Там зарад тях — на моравата.
Цена — Олекна им. Тук на всички беше се запушила душата. И смеха им, и приказките им, всичко сякаш насила. Кой можа да се отпусне у дома!
Дамян — Амчи като виждат, не им е тука мястото. Те си знаят своята.
Цена — За какво живеят, знаят.
Дамян — Защо? И ний ще гледаме пък нашата.
Цена — Радост, песни и хора — само зарад тях са.
Дамян — Не можем ний да тръгнем като тях, я!…
Цена — Аз ще тръгна. Защо да не тръгна?
Дамян (дига рамена) — Не знам. Те сами на своя глава всичко си карат. По хората младуват, по извор и по седенки се харесват; ни до майка се допитал, ни до баща, погледнеш, без поп, без кръстник някоя вечер момъка току заведе момата в къщи…
Цена — Ба, ще се запрат като мене тук — да чакам ти да се допиташ до цялата си рода, че да ми проводиш сгледници.
Дамян (като да се сбърква изведнъж от прямотата й, иска да се оправя) — Ама аз съвсем не исках туй да кажа. Отварял ли съм приказка за такова нещо?
Цена — Е, де! И когато сама на право ти го кажа, ти се объркваш.
Дамян (озъртайки се към братята й, с понижен глас) — Ний тука помежду си ли ще го уговаряме. Тъй не стават те тези работи. Чева не сме…
Цена — Нека бъде твойта. Да се знай, че аз първа съм ти казала за сгледници и сватба. На мене ми е все едно. Само знай: туй, дето си го турил на ума си, да го извадиш. Няма да бъде!
Дамян (наканен да си върви, със смях и подмилкване иска да заглади). — Ха-ха, ти сега си иди легни. Ами че ти още си малка. Има време. То всичко ще се нареди и уговори. Като си отспиш утре, ще видиш как ще ти премине. Ха-ха, лека нощ. Остани си със здраве…
Дамян току-що отминава и Любен, и Стоил се повръщат към Цена, която, навела глава, тъй си стои, опряна о стълба.
Любен — От първи сън ли го събудихме или нещо се размисли, да го хвана яд…
Стоил (със сдържан гняв) — Показахме се хубаво! Да ни видят хората колко струваме. (Към Цена.) Ти не знаеш ли баща ни какъв е! Защо събираш момичетата, да те само срами пред тях?
Цена (решително се отвръща от братята си. С едва сдържани сълзи, гневно). — Не ми тряба мене вече никого да знам в тази къща. Аз ще се махна оттука!
Любен (кротко) — Хайде, хайде сега…
Цена — Утре ще се разчуй из село. Как ще се покажа! Те и тъй момите страняха от мене.
Стоил — Туй да ти е обица на ухото. Да помниш други път!
Цена — Какво съм крива? Вий на всяка стъпка вървите подире ми и не ми давате да си поема дъх.
Стоил — Колкото затуй. Не викай. Ний вървим подире ти, защото ти не знаеш ни какво приказваш, нито къде стъпваш и на какво можеш да налетиш. Какви бяха тези приказки за Змея тази вечер? Не те ли е срам?
Цена — Не ме е срам. На каквото налетя! Вий ме оставете! Да го видя сама. Аз нямам ли очи?
Любен — Ама ний за твое добро, Ценке…
Цена (не ще и да слуша) — Оставете ме. Не искам, не искам аз вече нищо от вас!
Стоил — Ще те оставя за змейове да ми бълнуваш и разпитваш. Я хайде върви спи!
Цена — Спете!
Любен (на влизане в къщи, като се извръща към моравата) — Тези пък докога ще хепат! Хайде, Ценке. Да затвори Стамен вратата. Прибирайте се!