Сибин Майналовски
Змии в стените
Предговор от автора
Не четете тази книга.
Сериозно, не я разгръщайте. Не вниквайте в думите, изреченията и разказите. Не търсете скритата болка, която кърви от всяка една буква. Не се опитвайте да проумеете колко разочарования съм изпитал през живота си, та да бъда принуден да излея тъгата си на всички тези над 500 обикновени листа хартия.
Това е третата поред книга, която издавам. Първата беше „Сянката“ – сборник фантастика, фентъзи и хорър, оплют от всички: малолетни фенове на „Здрач“, гледачки на романтични филмчета с Кевин Костнър и Сандра Бълок, закърмени с блудкавата отрова на Дж. Р. Р. Мартин пишман-почитатели на безсмисленото фентъзи, феминистки, мъжемразки, снимащи се всяка седмица в мола блондинки и така нататък. Втората бе „Усмивка в полунощ“ – подборка от цикъла за „Кръчма «Зелената котка»“. Тя също получи своята доза плювни, независимо от факта, че предупредих гореизброените „критикари“ да се помъчат да вникнат между редовете и поне веднъж да използват сивото си вещество по предназначение. Напразно.
Ето защо отново ви казвам – наистина, не четете тази книга. В нея няма да намерите любимото на новото поколение „читатели“ епично фентъзи, в което потта, мускулите и амазонките се борят кой да завладее по-голям процент от страниците. Няма да откриете сълзливи историйки за онеправдани жени, които търсят Единствения мъж в живота си, но всеки път попадат само на напомпани във фитнеса пънове, чието единствено положително качество е банковата им сметка. Няма да намерите хоръри, в които доброто да побеждава. Независимо от помията, с която женските списанийца и тв-каналчета ви промиват мозъците, доброто никога не побеждава. Принцът никога не получава принцесата, а е принуден да стои сам до края на живота си, гледайки как бездарията просперират. Светлината винаги се предава пред напора на Мрака. Дядо Коледа не съществува. Животът не е гланцов и не ухае на „Шанел“ №5.
Ако все още не сте разбрали това, няма смисъл да си давате парите за тази книга. Щом досега животът не ви е научил, кой съм аз, че да се опитвам да ви отворя очите…?
Ако обаче мислите със собствената си глава, а не с тази на майка си или на приятелката си, ако обичате разкази, които назовават нещата с истинските им имена, ако обичате да четете за чужда болка, понеже това ви напомня, че не сте единствените, които са се разочаровали от хората около вас… или ако просто обичате да четете хорър, фантастика и фентъзи – заповядайте! Каня ви на разходка из душата си.
Да, знам, че там е доста мрачно. Но навремето там имаше и малко любов. Ако успеете да я зърнете, значи трудът ми не е бил напразен.
Сибин МАЙНАЛОВСКИ
Мъчно ми е за Бенджи
Мъчно ми е за Бенджи. Въпреки че, като се замислиш, досега съм загубил толкова котета, че не би трябвало сърцето ми да се къса на кървави парцали при смъртта на още едно. Вече трябваше да съм толкова претръпнал, че само да вадя поредната водка от хладилника, да си наливам по чаша забрава и да пия, докато всички мускули и нерви в тялото ми не започнат да плачат вместо очите ми. Не че не правя така. Пия до забрава – докато не падна по очи върху плочките в коридора и не започна да се гърча от болка и тъга, не повърна окъпаните в кръв остатъци от оскъдната си вечеря и не заспя на студения като смърт теракот.
Да, знам, че на дванадесетгодишно момче не се полага да пие дори бира, камо ли водка или нещо по-силно. Но, повярвайте ми, това е единственият начин да се справя със зиналата в душата ми дупка. А и няма кой да ме спре. Татко почина преди три години, а мама – преди… хм… пет месеца. Оттогава насетне съм сам. Мислех си дали да не си взема ново коте, което поне малко да запълни празнината в живота ми, но се отказах. Все още ми е мъчно за Бенджи.
Не, няма проблем, ще ви разкажа. От това болката няма да стане по-силна. За жалост няма и да намалее.
Откакто се помня, котките са неделима част от битието ми. Първото си коте намерих на петгодишна възраст – харесахме се на улицата и веднага станахме приятели. Мама помърмори малко, когато го донесох у дома, но когато обещах, че ще се грижа за него и никога няма да ѝ се наложи да му „слугува“ (неин израз), възраженията ѝ се стопиха. А и в крайна сметка за нея това беше добре дошло. Котето щеше да я отмени в досадното задължение да ме отглежда и възпитава – можеше да се посвети изцяло на „кариерата си“. Тогава не знаех какво е „кариера“, но се досещах, че е нещо много важно, щом майките трябва да му посвещават толкова време, вместо да са с децата си.
Мина година. Котето мъркаше, играеше си с мен и ближеше сълзите, които се стичаха по бузите ми нощно време, когато мама не идваше до леглото ми, за да ме завие и да ми пожелае лека нощ. С него бях по-малко самотен. Съвсем малко, но се радвах и на това. Вече знаех – „кариерата“ иска жертви.