Тя потръпна и гушна Зайо още по-силно. Нарочно не поглеждаше надолу към започващите да се оформят гърди – за да не срещне укоризнения поглед на играчката. „Докога?“, сякаш се четеше в пластмасовите му очи. „Докато не започне да ми харесва…“, въздъхна наум тя. Беше чела за това в Интернет. Момичетата, насилвани от бащите си, се влюбвали в тях след известно време и от блудство преминавали към секс, искрено уверени, че това е най-доброто за тях. Чудеше се кога ли това ще се случи и с нея. Засега Райън я пазеше, не беше вкарвал онова между краката ѝ (и слава богу, понеже наистина беше огромно!) и се задоволяваше само да гали бедрата ѝ, да целува стъпалата ѝ и да се оставя да бъде милван от неопитните ѝ ръце. Рано или късно обаче насладата щеше да му се стори недостатъчно и щеше да поиска още. Беше просто въпрос на време.
Унесена в мисли, за малко да пропусне стъпките в коридора. Дочу ги в последния миг – малко преди дръжката на вратата внимателно да се спусне надолу и доведеният ѝ баща да се намъкне безшумно при нея. В началото подскачаше от ужас, един-два пъти дори бе подмокрила леглото… сега обаче просто стисна очи и впи пръсти в Зайо толкова отчаяно, че за миг се уплаши дали няма да го скъса.
Райън бавно се настани на креватчето ѝ. Миришеше на евтин парфюм, още по-евтин бърбън и цигари. Беше гол, ако не се броят слиповете, които след миг изшумоляха приглушено при свличането си на земята.
– Здравей, Мели – прошепна той с предрезгавял от възбуда глас. – Готова ли си за татенцето? Остави Зайо и прегърни малкия Райън. Помилвай го. Знаеш, че обича да правиш така. О, да, помогни на татко да премахне напрежението…
Тя мълчаливо остави плюшената играчка на нощното шкафче и протегна послушно ръка. „Малкият Райън“, който изобщо не беше малък, вече бе изправен в пълна бойна готовност, очаквайки ласките ѝ. От стискането на Зайо и от всичките нерви дланите ѝ бяха сухи и леко грапави. Чудесно. Пастрокът ѝ обичаше, когато го милваше така. Щеше да свърши по-бързо.
Обхвана с лявата си ръка края на нещото, а с другата бавно започна да гали провисналите в основата му израстъци. Дишането на Райън се учести. Дланта му се плъзна по бедрото на Мелиса. Тя присви краче в коляното, позволявайки му да докосне стъпалото ѝ – още един фактор, който щеше да го накара да изригне преждевременно. Ръката ѝ започна да се движи по-бързо. Пастрокът ѝ простена и изви гръб.
– Мели, дръпни се! – дочу отнякъде като в просъница гласа на баща си. На истинския си баща. Изправи се стреснато в леглото и се огледа. В стаята, както и преди, нямаше никой - само те двамата с Райън.
И Зайо.
Зайо вече не бе на нощното шкафче. Беше се озовал на възглавницата ѝ, а пластмасовите му очи горяха с див, чудовищно истеричен пламък.
– Дръпни се, казах ти! – изкрещя баща ѝ от нищото.
– Какво, по… – сепна се Райън и скочи от леглото. Нещото между краката му пулсираше – очевидно бе на косъм от кулминацията.
С крайчеца на окото си Мелиса видя как Зайо също скочи. Огънят в очите му вече беше изгаснал, затова отначало не успя да разбере дали пастрокът ѝ е „свършил“ или не. След това обаче усети как от гъстата течност, която я облива, не се разнася мирис на риба, както обикновено, а на желязо, смърт и отчаяние. Няколко капки се озоваха на устните ѝ. Тя несъзнателно ги облиза. Вкусът също бе различен. Имаше вероятност сексът никога да не успее да ѝ се понрави. Виж, това бе друго нещо.
Нямаше как да е абсолютно сигурна, защото всички писъци, ревове и крясъци, които изпълваха не твърде голямата детска стая, внимателно запушиха ушите ѝ… като грижовни бащини ръце.
Но миг преди това за няколко ужасяващи секунди дочу как Зайо с наслада започва да хрупа нещо.
Което определено не беше морков.
Специален ден
Днес е първи март. Слънцето бавно залязва и оставя след себе си само мрак и аромат на току-що разцъфнали дръвчета. Миризмата е толкова гъста и успокояваща, че ти идва да легнеш в нея, да се завиеш, да се предадеш на ласките ѝ, докато най-накрая изопнатите ти нерви не заспят и не те избавят от необходимостта да крещиш мислено всяка една оставаща секунда от живота си.
Само че не и днес. Днес имаш работа. Не трябва да си позволяваш отпускане, защото днес е първи март.
По принцип имаш работа на първо число всеки месец, не само на първи март. Но днес е специален ден. Днес е вашата годишнина. Не може да я разочароваш по този елементарен начин – после едва ли ще има смисъл да обясняваш колко изморен от живота се чувстваш, колко ти е омръзнало да се бориш с болката, която плува по нервите ти като динамит в река от нитроглицерин, колко много копнееш да полегнеш в прегръдката на аромата от цъфнали дръвчета и да заспиш. Като за последно. Но тя няма да те разбере. Никога не те е разбирала.