Мина почти месец, без мама да домъкне някой идиот вкъщи. Двамата с Бенджи бяхме неразделни. Идваше с мен даже до тоалетната, седеше с мен, докато учех за изпити и контролни, сгушваше се в скута ми и ме спасяваше от досадните комари и мухи, докато поглъщах поредната книга от домашната библиотека…
Една вечер майка ми дойде, видимо пияна, мъкнейки под ръка брадясал и вонящ мъж, който навярно бе пил повече от нея. Когато с малоумни усмивки и блеснали от страст очи се тикнаха в спалнята ѝ, отидох и седнах в кухнята. Знаех, че повечето скандали стават там. Бях твърдо решен да не ѝ позволя да стане причина за смъртта на Бенджи.
Само че не успях да направя нищо. След час двамата изхвръкнаха от спалнята с крясъци. Мама изхвърли през входната врата свитите му на вързоп дрехи, той изпсува и ѝ показа среден пръст и по долни гащи се изниза навън. Мама продължи да ругае и кълне, докато прегърбеният му силует не се скри зад ъгъла.
Тогава за пръв път видях как се случва всичко. Очите на майка ми блестяха с рубиненочервен пламък. За миг същите огнени езици лумнаха и в очите на Бенджи. Той въздъхна, легна на една страна с лапа под муцунката и издъхна.
Нещо в мен се пречупи. Изкрещях с такава сила, че за миг помислих, че вените на челото ми ще се пръснат от напрежение. Тръгнах към майка ми със свити юмруци. Зъбите ми бяха стиснати толкова силно, че чувствах как парченца от откъртените кътници се забиват в гърлото ми. В мига, в който се огледах какво именно от предметите наоколо да сграбча, за да строша главата ѝ, тя ме погледна с обезумели очи, изпищя и се улови за гърлото. Секунди по-късно вече бе на пода и не дишаше.
Няколко мига след това гръдният кош на Бенджи се надигна. Той се изправи несигурно, направи няколко олюляващи се крачки из кухнята, след което впи поглед в мен и изсъска. Очите му горяха с рубиненочервен пламък.
Пристъпи към мен заплашително. Със сълзи на очи се пресегнах мълниеносно и го сграбчих за врата с онази хватка, с която котката-майка пренася от стая в стая малките котенца. Бенджи се гърчеше като змия в ръцете ми, съскаше, плюеше и виеше като сирена. Запътих се към боклукомелачката, а устните ми шепнеха като в транс: „Няма, Бенджи, не се страхувай, батко е с теб, ти си неговото най-добро коте, ето сега, като се затопли, ще излезем на верандата, аз ще чета, а ти ще мъркаш и ще гониш отвратителните мухи, които му пречат да чете, а аз ще те чеша зад ушите…“.
Продължавах да повтарям това като заклинание дори след като метнах вампирясалото коте, попило духа на злата ми майка, в отверстието на боклукомелачката и пернах с юмрук бутона за включване.
Оттогава изминаха пет месеца. Опитах се да запълня бездната, останала в сърцето ми след Бенджи, с алкохол. Слава на всички дяволи, че на продавачката в кварталния магазин изобщо не ѝ дреме на кого продава водка. Знам, че не трябва да пия, че погубвам тялото и душата си… но не ми пукаше. Единственият проблем, който открих, бе, че спиртът действа твърде бавно. Затова именно вчера реших, че ще подходя по друг начин.
Днес сутринта станах, изкъпах се, измих си зъбите (мама постоянно повтаряше, че човек може ръцете си да не измие, но зъбите не трябва да се пропускат), излязох по улиците и дълго си скитах, като милвах всички котета, които срещнах по пътя. След това се прибрах, затворих плътно всички прозорци и пуснах газта в печката.
Именно за това Ви се обаждам, госпожо. Чувал съм, че вие, операторите от 911, поддържате връзка помежду си. Та да знаете: ако някой от съседите ви се обади за подозрителна миризма на газ, която се донася откъм Брий Стрийт 49, да предупредите полицията да не звъни на вратата. Докато дойдат, аз отдавна ще съм мъртъв, а газта вече ще е изпълнила къщата до такава степен, че е доста вероятно да се взриви. А от това могат да пострадат или полицаите, или пожарникарите… или пък старата госпожа Лийлънд, която живее до нас. Тя има три котета.
А аз не искам никой да пострада. Не съм престъпник.
Просто страшно ми е мъчно за Бенджи.
Лори
Лори отново плаче. Беше се успокоила за около час, гушнала любимото си одеялце, пъхнала пръстче в беззъбата си устица и гукайки с такава любов, че успя да накара попресъхналите ми сълзи да рукнат отново. Дори по едно време заспа в прегръдките ми, здраво стиснала одеялцето в една ръка и възела на вратовръзката ми в другата. Преди броени минути обаче се разбуди и заплака с нови сили. Знам, че няма смисъл да я успокоявам, но въпреки всичко продължавам да ѝ говоря – как татко ще я заведе в зоологическата градина, как ще видим кончето, лъвчето, тигърчето, слончето… как след това ще се разходим в парка, как птиците ще запеят само щом я видят, а всички ще се спират покрай нас, за да се възхитят, не вярвайки как е възможно на този свят да съществува толкова послушно, красиво и чаровно бебе. След което щяха да плюнат няколко пъти през рамо против ?роки и да продължат по пътя си… без изобщо да се замислят какво преживява баща ѝ в момента. Или пък къде, по дяволите, е майка ѝ, баба ѝ или която и да е друга роднина от женски пол.