С триста зора успяхме да открием къщата на Джонатан, въпреки че сигурно поне стотина пъти хлопахме на чужди врати. За проклетия и местните се оказаха учудващо недружелюбни, като за капак си нямаха никаква представа кого издирваме. Едва на едно от последните места, където проверихме, няколко от насъбралите се да клюкарят около кметството селяндури се сетиха и ревнаха в един глас:
– О, ‘ма да, това е оня пич от рекламата за нокторезачки! Третата къща в най-крайната улица…
Помислих, че Тери е на път да получи удар – беше се зачервил целия и дишаше през носа, плътно стиснал устни. Отначало се разтревожих, но после се усетих, че и той като мен едвам сдържа смеха си.
– Джонатан!!! Деветте Пръста!!! Нокторезачки!!! – избухна той, когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от услужливите старчета.
– А не бе… – захилих се и аз. Силвия озадачено местеше поглед ту върху Тъмния, ту върху мен, но така и не разбра защо се смеем.
Без особени усилия открихме въпросната къща. Грубо измазани с кал стени, грубо издялани капаци на прозорците, грубо подкастрен жив плет… абе, с две думи, груба работа. Точно като за Джони.
Надигнах ръка да почукам. Тери обаче явно имаше друго наум, понеже ме избута не твърде деликатно, изправи се пред вратата и викна така, че овошките в градините на съседите изпокапаха:
– Джонатан Вайзенхофер, гаден измамник на карти такъв, излез веднага – стига се скатава като вале на без коз!
Когато ехото поутихна, вратата на къщата се отвори с плахо скърцане и отвътре се подаде дългият заострен нос на Джони.
– О, вие ли сте, момчета… – зарадва се той и открехна по-широко портата. – Помислих си да не са пак онези хулигани от горната махала, дето миналата седмица ги ошушках на белот. Ама влизайте де, какво се мотаете!
Контрастът между опърпания вид на къщурката отвън и хипермодерния лукс във вътрешността ѝ бе толкова поразителен, че успях да затворя уста чак когато стигнахме до гостната. Огромни телевизори с плосък екран, климатици, окачени тавани, скрито осветление… чак ми се зави свят. Джонатан явно улови недоумението ми, смигна и прошепна: „Яка престъпност…“. Нямаше как да не се съглася, че идеята е добра.
– Така, момчета… и момиче – кимна към Силвия Деветте пръста и се отпусна с наслаждение върху авангардния стол в средата на стаята – какво ви води насам? Едва ли е само за да ме видите как съм… или да разцъкаме едно белотче, въпреки че като гледам, идеално сме се събрали точно четирима…
– Никакво белотче! – процеди през зъби Тери.
– А, жалко, аз рекох, че вече си го научил…
– Я кажи по-добре първо каква е тази далавера с нокторезачките – намесих се аз, преди Тъмния да реши, че е време за един-два файърбола.
– О, това ли… – захили се Джонатан и махна с ръка към най-близкия телевизор. Екранът покорно светна и на него изплува не друг, а именно нашият „деветопръст“ приятел.
– „Дълги години прекарвах целия си живот в гризане на нокти…“ – заразказва той, обикаляйки из стерилно изглеждаща лаборатория. – „Един ден обаче си казах: Достатъчно, Джон! Трябва да се грижиш за ноктите си, защото те са първото нещо, по което хората те оценяват! Само че не знаех как. Дали ми бе необходим цял комплект за маникюр? Или само ножичка? Или пилички? Тогава…“ – той се спря и театрално посочи в средата на масата пред себе си, където послушно се материализира блестяща хромирана нокторезачка – „…тогава открих това бижу! «Галадриел» – нокторезачката, която се грижи за теб като за собственото си дете!“.
Телевизорът отново замълча. Погледнах към Тери и Силвия. Двамата с доста голямо усилие на волята се въздържаха да не прихнат.
– Ми… браво, Джонатан – успях да промълвя аз, без да се разсмея. – Защо реши така изведнъж да смениш амплоато?
– Криза, приятелю! Никой не е изчезвал скоро, няма свръхестествени проблеми, хората вече не ме търсят като едно време… сигурно даже са ме забравили… – омърлуши се Деветте Пръста и увеси нос. Побързах да тикна една чаша пред него и да му налея догоре от бутилката скоросмъртница, която открих в кухнята, че току-виж и сълза пуснал.
– Ами в такъв случай днес си ударил джакпота, друже, понеже идваме при теб точно за да ни намериш един-двама позачезнали люде – ухили се Тери и небрежно си наля също толкова обилна доза пукница.
– Не думай… – живна Джонатан и обърна чашата на екс.
Докато Тери го въведе в същността на проблема, бутилката неусетно свърши. Джони стана, поразтъпка се насам-натам из къщата, тихомълком измъкна от джоба на Тъмния една от неговите цигари, запали я, престори се, че не забелязва кръвнишкия му поглед и замислено запуфтя като „Хогуортс Експрес“ насред гостната. Щом огънчето опари пръстите му, той се сепна, изгаси я разсеяно в една от чинийките с фъстъци на масата, щракна с пръсти и викна: