– „Бабуч“? Някой има ли идея какво е това? – полюбопитства Силвия, изричайки на глас това, над което всички си блъскахме главите.
– Мисля, че ще съм в правото си да употребя множествено число, когато споделя мисълта си: „Нямаме си представа“ – изрече помпозно Джонатан и бутна вратата. – Това, което знаем обаче, е че тук вътре има пиене, мезе и свободни места. Затова предлагам да оставим филологическите спорове за по-добро време, а сега просто да влезем и да се накъркаме.
Бях свикнал да виждам Тери Сторн и Джонатан Деветте Пръста да се наливат като сюнгери, затова последвалата петчасова вакханалия не ми направи особено впечатление. Виж, Силвия… тя бе замесена от друга мая. Очите ѝ се разширяваха с всяка една халба, гарафа с водка или бутилка вино, докарана на масата, до такава степен, че по едно време се улових, че гледам на нея като на героиня от японски комикс: почти никакво, съвсем леко загатнато носле… очи, заемащи половината лице… пропорционално голям бюст… Тръснах глава и отпих от бирата си, за да не мисля повече простотии.
Може би фактът, че бях спрял да обръщам внимание на отвратителната комбинация от звуци, която кънтеше от уредбата зад бара (ако това беше „народна“ музика, жал ми беше за народа, който я бе създал…), накара мозъка ми услужливо да подхвърли брилянтната идея:
– Абе, момчета, що се занимаваме с глупости, ми не седна да нарисувам този Мишо и да видим къде го крие онази шизофреничка?
Тери и Джонатан като по команда оставиха чашите си на масата и се втренчиха в мен.
– А защо си трая досега? – наруши мълчанието Тъмният след доста проточила се пауза.
– Честно, сега ми хрумна… – заоправдавах се аз.
Джонатан се изкикоти и ме плесна зад врата:
– Браво бе, Питър, знаех си, че си мъдро момче! Хайде сега да ти намерим нещо за рисуване!
Оказа се обаче, че в цялата кръчма няма грам бял лист, за платно да не говорим.
– Ех, да му се не види, какво ще правим сега… – огорчи се Силвия (която, между другото, обръщаше вече четвърта бутилка червено вино – или атмосферата на курорта ѝ действаше добре, или аурата на двамата магове-алкохолози бе успяла да полепне и по нея).
– Какво, какво… ще импровизираме – измърмори Тери и щракна с пръсти. Една от стените в заведението моментално се освободи от всичките си украшения и грейна снежнобяла пред мен. Собственикът понечи да протестира, но когато хвърли един поглед към сметката, която бяхме направили, се отказа.
Огледах се наоколо и забелязах купчина въглени, останали от камината, очевидно приготвени за изхвърляне. Оттам насетне всичко протече като в транс: затворени очи, здраво стиснати пръсти, усещането как енергията протича по ръката ми и се излива върху мазилката…
Когато се опомних, забелязах три неща: първо, че определено бях надминал себе си, що се отнася до мащабност и детайл; второ, че Силвия ме държи през кръста, за да не падна; трето, че Тери и Джонатан вече прекрачват през мислената линия, разделяща нашия от нарисувания свят, за да се опитат да развържат и освободят Мишо Антонов.
Вещица или не, но хилядолетните младежи си разбираха от работата и успяха да се справят със сложните възли и заклинания за отрицателно време. Кръчмарят още не бе успял да донесе нова бутилка ром за нас и поредната с червено вино за девойката, а Мишо и щерка му вече бяха се разпрегръщали, изпозапознали, поревали и, леко поуспокоени, седнали да пият.
– Антонов, друже, кажи сега имаш ли нещо против дъщеря ти да ме покани на среща? – тропна с юмрук по масата Тери няколко десетки литра пиене по-късно.
– Ей, ама непоправим си, значи… – плесна се по челото Мишо. – Че имам – имам, ама теб човек не може да те спре, щом си наумиш нещо, а като гледам и Силвия как те е зяпнала, едва ли ще възрази… ама сега ли му е времето, да му се не знае? Две вещици, и то от Акълдаващите, са те погнали, а ти само за срещи мислиш!
– О, те изобщо не ме притесняват – засмя се Вечният Човек и махна на кръчмаря за нова порция алкохол. – Честно казано, повече се тревожа за Людмила и за нейната реакция, но вярвам, че щом те спасихме, ще удариш едно рамо…
– Ще, ще… – опули очи Антонов. – Та нека се върнем на Акълдаващите… Викаш, решил си проблема… ще ни светнеш ли или ще ни оставиш да тънем в блажено неведение?
– Не съм аз човекът, когото трябва да питаш – подсмихна се Тъмният Маг и вдигна чаша към Джонатан Деветте Пръста. – Като му гледам доволната физиономия, със сигурност се е сетил за нещо още в мига, в който те измъквахме насам. Не казах нищо, за да не му развалям удоволствието. Джони, ще споделиш ли, приятелю?
– Вече си мислех, че никога няма да попиташ – доволно отвърна Деветте Пръста и бръкна в джоба си.