Вратата на кабинета плавно се затвори. Пръстът на Антонио вече не ми трябваше, но нямаше как да го оставя на местопрестъплението. Стиснах очи и с неохота го глътнах. Не че не обичах месо, но човешкото бе фрашкано с отрови, нитрати и един дявол знае какво още. Плюс това, в края на краищата, бях дама и трябваше да внимавам какво слагам в устата си.
Беше ред на алармата. Предпазливо натиснах паник-бутона с нос, за да не оставя отпечатъци. Звънците, сирените и цялата останала какофония можеше да събуди и мъртвец. Затова никак не бе чудно, че Кайл и пачаврата довтасаха след броени секунди. Бях заела позиция зад някаква огромна и очевидно скъпа ваза, затова отначало не ме забелязаха. Когато ме видяха, вече бе прекалено късно – с безшумни стъпки бях излязла иззад грозното порцеланово нещо, заставайки така, че да им препреча пътя за бягство.
Пръв се окопити Кайл:
– Хей, Сара, ама това си ти… Нали се разбрахме, че с нас всичко е свършено – какво, по дяволите, правиш тук??? Хм, чакай малко, това кръв ли е…
Благоверната му изпищя. По всяка вероятност най-накрая бе успяла да забележи налудничавия пламък, горящ в очите ми. Кайл заопипва дръжките на чекмеджетата на огромното си бюро, мъчейки се да извади скрития за подобни ситуации револвер. Не беше достатъчно бърз обаче. Часовникът в трапезарията още не бе успял да отброи осмия си удар, когато „щастливото“ семейство вече поемаше последните си глътки въздух, а аз стоях над гърчещите им се в конвулсии тела и жадно облизвах остатъците от кръвта по устата и зъбите си.
Следваше най-трудната част: да ги замъкна в трезора. Не бях от най-едрите, но очевидно отмъщението наистина те мотивира – успях да аранжирам сцената на местопрестъплението за нула време. Като финален щрих внимателно размазах част от кръвта на всеки върху зъбите на другия. Излязох от херметичното помещение и, отново без да оставям отпечатъци, затворих масивната стоманена врата със скрития върху бюрото бутон. Успях да се изнижа от имението дори още по-безпрепятствено, отколкото бях се намъкнала.
Откриха труповете още на следващия ден. Официалното заключение на полицията бе „масово убийство в резултат на временно умопомрачение“. Детайли от сорта на прегризани гърла, кървища и прочие не бяха оповестени пред обществото. Жадните за сензации обаче все пак успяха да научат пикантериите благодарение на пространните интервюта на доня Роза пред таблоидите.
По-важното бе, че и братята Ромеро научиха.
Утре имам насрочена среща в онази прословута сграда на Уестгроув Хайтс. Казаха ми, че всички от Клуба ще са там. Сигурна съм, че подробностите около перфектното ми убийство ще съумеят да спечелят симпатиите на цялата компания. Дори няма да се наложи да прибягвам до скритото си оръжие – неустоимият ми чар, който досега не ме бе предавал нито веднъж.
Но този път ще мога да застана с гордо изправена глава и да твърдя, че съм успяла да постигна най-великата цел в живота си единствено и само благодарение на таланта си.
О, да.
Ще бъда първата котка, приета в Клуб 13.
Зъболекарска практика
Навремето, когато купих малката частна зъболекарска практика на д-р Финеас Бартълби, идеята да зарежа суетата на големия град и да прекарам остатъка от живота си в Дароуби ми се струваше повече от великолепна. От колеги, завършили година-две преди мен, с които се виждахме чат-пат на по бира, знаех, че доходите от подобно начинание, дори да се намираше в село Забутанци, Уелс, бяха достатъчни за скромно съществуване леко над средното ниво. За момента друго не ми бе и необходимо: бях млад, пращях от енергия, нямах особени претенции към живота, както и той към мен, а бурните ми и неизменно приключващи с разочарование колежански връзки ме бяха убедили, че надали ще успея да се задомя в близките 50 години, освен ако Нейно Величество не издадеше указ, с който да постави сребролюбието и малоумщината извън закона.
Д-р Бартълби бе приятен човек, не позволяващ на преклонната му възраст да погребе преждевременно нито жизнената му сила, нито чувството му за хумор. Беше истинско удоволствие да се говори с него. Когато всички формалности около прехвърлянето на практиката бяха вече в историята, той стисна ръката ми и усмихнато, но доста тържествено заяви:
– Е, синко, Господ да ти е на помощ – сега всичко това наоколо е твое. Грижи се за него и то ще се погрижи за теб, уверявам те…
– Няма нужда да се съмнявате в мен, сър – усмихнах се в отговор аз, едвам сдържайки се да не му се поклоня: старецът изглеждаше древен като света, но вдъхваше невероятен респект у всички около себе си. – Някакви последни напътствия, съвети, препоръки…?