Но пак се отплеснах. Често го правя, а не трябва. Ето и сега – отнесох се в собствените си нерадостни мисли, а през това време Лори плаче, та чак сърцето ми се къса.
Все още стиска в малката си ръчица одеялцето, което винаги ѝ помагаше да заспи. Бяхме го купували заедно с майка ѝ, Господ да се смили над душата ѝ. И до ден днешен си спомням как отидохме до магазина, изпълнени с такава гордост, че ще ставаме родители: тя, гордо носеща наедряващия си корем, аз, грижовно отварящ врати пред нея, опитвайки се да я предпазя от всичко, дори от случайните повеи на вятъра, които, не дай си боже, можеха да нарушат деликатното спокойствие на все още неродената ми дъщеря… Да му се не види, колко щастливи бяхме!
Тогава, благодарение на доктора, препоръчан ни от моята любима тъща, дано всички дяволи ѝ се изредяха в преизподнята, вече знаехме какъв пол ще е детенцето ни. Дори ѝ бяхме избрали име: Лориана… Това обаче не ни попречи единодушно да се съгласим, че именно онова, небесносиньото одеялце, обсипано с усмихнатите образи на Мечо Пух и Ийори, е най-подходящото за Лори. Дори тогава можех да затворя очи и да си представя как дребосъчето протяга ръчичка, сграбчва невероятно пухкавата тъкан и заравя бузка в нея… Спомням си как се просълзих при това видение. Благоверната ми ме сръчка и прошепна да не се излагам. Мъжете не плачат. Не им се полага да бъдат чувствителни. Освен ако не са обратни.
Бас ловя, че ако ме видеше как седя и подсмърчам като пъпчива тийнейджърка, сигурно щеше да се откаже от мен дори без скъпоценната помощ на майка си и скудоумните си приятелки.
Нямаше как да знам това със сигурност. Жена ми беше мъртва. Ненаситните ѝ слабини, с които толкова се гордееше навремето и около които бе изградила целия си живот и представите си за щастие и благополучие, отдавна се бяха трансформирали в храна за червеите в задния двор на майчината ѝ къща.
Същата съдба, както изглеждаше, щеше да сполети и одеялцето след малко. Пред очите ми лазурната материя посивяваше и се превръщаше в нездрав сивокафеникав парцал, с който човек би се погнусил да избърше дори калта от обувките си в късноесенен ден. Любимите на поколения деца мече и магаре вече бяха просто оглозгани скелети, от чиито кости висяха прогнили парцали месо, а от местата, където някога бяха очите им, изпълзяваха гъгрици и стоножки.
Лошо.
Одеялцето беше едно от последните неща, които можеха да успокоят Лори.
Когато дъщеря ми се роди, бяха достатъчни няколко месеца, за да усетя, че нещо с нея не е наред. Ама определено много не е наред.
Отначало бе демоничният блясък в очите ѝ. Е, просто е гладна, успокоявах се аз, докато се радвах на гукащото щастие, сгушило се в обятията на майка си. Следите от ухапвания около зърната на съпругата ми бяха повече повод за гордост, отколкото за притеснение – че кой не би се гордял с толкова рано пораснали зъбки? Дори странно ускореният ѝ растеж не ме притесни – в края на краищата и аз гонех 120 килограма, така че защо пък дъщеричката ми да не е преждевременно развита и израснала?
Тогава обаче дойде ред на Мики.
Мики беше плюшеното агънце, което Лори толкова обичаше да гушка след кърменето, преди да заспи. Като се замисля сега, май това беше единственият подарък, който онази скъперничка тъща ми бе подарила на дъщеря ми. Дъртата трепереше над другия си внук – разглезена дрисня, по съвместителство дете на сина ѝ, оформящ се като нейно превъплъщение – но за Лори не би дала и пукната пара, дори еснафският ѝ живот да зависеше от това. Все пак от сърцето ѝ (или както и да се наричаше онази клоака, която се намираше на мястото на въпросния орган) някак си бе успял да се откъсне Мики. Учудващо, но Лори не изпадна в истерия, когато гушна за пръв път агънцето. Напротив – усмихна се с малката си устица толкова мило, че чак сърцето ми се преобърна, и прегърна животинката с цялата сила на пухкавите си ръчички.
Ако не бях толкова заслепен от любов, сигурно щеше да ми направи впечатление, че тогава всички демонични белези полека-лека избледняха и потънаха в небитието, сякаш всичко е било плод на недоспалото ми въображение. Кървавите полумесеци около зърната на Поли постепенно зараснаха, пламъците в очите на Лори се превърнаха в лош спомен и дори постоянно мърморещата ми тъща бе принудена да признае, че дъщеричката ми е напълно нормално, здраво и красиво съкровище.