– Е, не! – засмя се сервитьорката в кварталното кафене, към която бяха отправени тези две възклицания. – да му се ненадява човек! Всяка пролет си мисля, че няма да го видим повече… че зимата най-накрая ще си го прибере… ама ей на – жив и здрав си е! Чуй ми думата, Санди – този ще ни надживее всички…
– Абе не знам за теб, ама аз лично не се глася да умирам скоро – ухили се Санди – „барманката с най-пленителната усмивка в Бъкстаун“, както благоговейно я наричаха зад гърба ѝ клиентите.
– То и аз не съм се разбързала за никъде, ала само го виж: три месеца навън при средна температура минус 15 градуса, без да броим смотания вятър, дето само се чуди как да те издебне и да те щипне по бузите или задника като стария Марвин… И какво? Поне някой да го бе видял да кихне… поне веднъж!
– Сигурна съм, че някой го приютява – поклати глава Санди.
Дона понечи да ѝ отвърне, но се отказа. Спорът къде прекарва зимите Говорещия с котки бе с около двадесет минути по-стар от този за кокошката и яйцето. Половината Бъкстаун смяташе, че милосърдни баби го прибират у дома заедно с цялата сюрия писа̀ни, която се влачеше подире му като царска свита. Другата половина, към която принадлежеше и Дона, можеше до втръсване да им повтарят, че Говорещия неведнъж е отказвал подслон у този и онзи – никой не желаеше да ги чуе.
Тя се замисли как хората обичаха несъзнателно да изместват важните теми встрани, за да се съсредоточат върху по-незначителните и по този начин да прикрият невежеството си по въпроса. Беше ли се запитвал някой откъде изобщо се бе появил Говорещия с котки? Какво бе правил, преди да се отдаде на живота си на бездомник в малкото градче в Северен Мейн? С какво толкова привличаше мъркащите създания, та го следваха навсякъде с нямо обожание? И най-важното – как успяваше да комуникира така безупречно с тях?
За разлика от хората, с които никога не разговаряше, а общуваше с помощта на мимики и жестове, с четирилапите Говорещия нямаше абсолютно никакви проблеми. Дона още си спомняше случката, когато колата бе блъснала Табита – нейната сиамка, която внезапно бе решила да се разходи до съседите отсреща. Това бе преди повече от десет години, но всичко бе пред очите ѝ и до днес, подобно на изрезки от старо списание, залепени в ученически лексикон: тя, ридаеща над окървавеното тяло на другарчето си; родителите ѝ, които безуспешно се мъчат да я утешат; мистър Стайлс, ветеринарят, който клати обезверено глава; Говорещия, появил се като по чудо, който гали Таби с връхчетата на пръстите си и ѝ говори успокояващо на някакъв неразбираем за простосмъртните език със странна напевна интонация; ръката му, сграбчила мистър Стайлс и сочеща към далака му; докторът, който поставя инжекция на сиамката; зеленият пикап, с който я отнасят до ветеринарната лечебница; Табита, която седмица по-късно мъркаше по-силно от всякога…
И най-вече кръвта на котараната по пръстите на Говорещия, която бавно изчезва, сякаш попива в кожата му…
Е, това последното по всяка вероятност си го бе въобразила. Шок от случилото се, замъглени от сълзи тийнейджърски очи, склонност към преувеличаване… Тя тръсна глава и започна да отсервира масите.
Не беше измислица обаче това, че Говорещия с котки бе помогнал на не един и двама отчаяни собственици на четириноги съкровища. Подчинявайки се на думите му, от високи дървета бяха слезли по своя воля безброй писа̀ни. Безпогрешно откриваше липсващите любимци с точност до метър. Успяваше да накара и най-опърничавите мъжкари да престанат да дерат тапети и мебели. А колко чехли и обувки бе спасил…
Слава богу, че сме град на хора, обичащи котките, помисли си Дона. Ако сред нас имаше само една дърта вещица, която да ги мрази… или да обича помиярите… или и двете… Младото момиче потръпна и суеверно кръстоса пръсти зад гърба си. Не обичаше да предизвиква съдбата.
– Ще изхвърлиш ли боклука вместо мен? – извади я от бездната на мрачните мисли Санди. – Трябва да тръгна по-рано, че имам една среща в „Лилавия тигър“…
– Аха, по всяка вероятност с някой миризлив рокер? – подсмихна се Дона и великодушно протегна ръка: – Давайте, Ваша Несъобразителност, дерзайте… и нека Великият Бог на Мръсните Чорапи бди над пътя Ви…
– Понякога си ужасна – оплези ѝ се Санди, докато в движение смъкваше униформената риза и навличаше някаква блузка, способна да причини инфаркт у стадо монаси-бенедиктинци. Дона понечи да направи някакъв хаплив коментар и за това, но девойката вече бе успяла да се изпари.
Чувалът с боклука бе огромен и смърдеше така, сякаш поне пет плъха бяха успели да пукнат и да се разложат вътре, докато траеше размяната на остроумия с колежката ѝ. Е, поне кафето утре ще е от нея, сбърчи нос тя и с погнуса помъкна гадното нещо към контейнера в задната уличка. С колосални усилия успя да го занесе, без да повърне, метна го в металната паст на кофата и тъкмо възнамеряваше с облекчение да затръшне тежкия капак, когато с крайчеца на окото си забеляза Говорещия, който бе впил разгневен поглед в нея и държеше пръста си долепен до устните.