Няма да забравя нощта, когато Лори проплака отново. Беше 12 април. Часовникът показваше 3:15 сутринта. Събудих се, без да знам от какво – после дълго се опитвах да си повярвам, че е било от плача на малкото фъстъче, което спеше в съседната стая, въпреки че прекрасно знаех: дори ядрени взривове не можеха да нарушат съня ми в неделя вечер. Усещането, което буквално ме изрита от леглото, бе ужасяващо – сякаш леденостудена и покрита с лепкава кал ръка се бе протегнала от креватчето на малката и ме бе сграбчила едновременно за сърцето и за топките. Внимателно, за да не събудя благоверната, която мощно хъркаше така, че чак книгите в етажерката в коридора подскачаха, се запътих към стаята на Лори. Плачът ѝ постепенно се усилваше… но, по дяволите, дори и той бе по свой начин мил като самата нея. Когато дъщеря ми заплачеше, изобщо не приличаше на дразнещите разглезени сополанковци от рода на досадния ми племенник. Разплаканото ѝ личице можеше да бръкне в душата на дори най-закоравелия детемразец и да я обърне наопаки, с чувствителната страна навън, а след това бавно и садистично да я изцеди, докато и последната сълза не се отрони от разпарцаливената ѝ същност.
Приближих се пипнешком до креватчето на Лори, за да я гушна и да опитам да я успокоя. Не исках да паля лампата, за да не я стресна, а и светлината от пълната луна, разливаща се щедро, без всякакви задръжки из цялата къща, ми бе повече от достатъчна. Взех плачещото дребосъче на ръце и нежно я залюлях насам-натам, нашепвайки ѝ някаква странна песничка, която измислях на момента. Ненадейно погледът ми се спря върху черната безформена буца, която лежеше върху възглавничката ѝ. Машинално прехвърлих фъстъчето в дясната си ръка и посегнах да уловя нещото, което първоначално помислих за някое от чорапчетата ѝ. Лори умираше да ги събува, да ги тика в устата си и след това дълго и замислено да ги дъвче.
Определено не беше чорапче.
Когато докоснах с върховете на пръстите си нещото, едвам се сдържах да не изпищя като ученичка при вида на мишка и да не отскоча назад. Единствено мисълта, че ще събудя цялата къща и ще изплаша до смърт Лори, успя да ме принуди да запазя самообладание. Оставих дъщеря си на диванчето – тя все така продължаваше да хлипа и да размазва с юмруче сълзите по бузките си – изтрих парещите капки пот, които се стичаха по оплешивяващото ми чело и внимателно се наведох над легълцето.
Точно така – още първият път бях разпознал нещото. Беше Мики.
Е, поне онова, което бе останало от него.
Някога снежнобялото кожухче на играчката бе мръсносиво – почти черно. Власинките му бяха сплъстени и залепнали една за друга, вероятно от отвратителната слуз, коят покриваше цялото тяло на агънцето и бавно, с гнусно пльокане се стичаше върху възглавницата на Лори. Едното око на Мики бе изпаднало от плюшената си орбита и безволно висеше на парче съдран конец, създавайки илюзията, че с неподправен интерес се взира в бебешките дрънкалки, окачени над креватчето. Върху другото делово бе кацнала огромна черна мазна муха, която без никакво притеснение чистеше огромните си крила с ужасяващо проскърцване.
Усетих как стомахът ми се обръща. Стараейки се да не гледам много-много, омотах няколко пласта тоалетна хартия около ръката си, внимателно подхванах слузестата гадост, с която дъщеря ми си бе играла и бе гушкала допреди малко, и я изхвърлих на улицата. Дори не си направих труда да потърся контейнер за смет – метнах противното нещо на средата на уличното платно, надявайки се, че все някой ще съумее да го сгази до сутринта.
На следващия ден не бях на себе си. Не помня как съм отишъл на работа. Чак към края на следващата седмица успях да пропъдя страховитите мисли, които пърхаха из главата ми като обезумели нощни пеперуди.
Поли, естествено, не забеляза липсата на Мики. Беше започнала нова работа, беше се видяла малко с пари… и с един куп нови колежки, с които да ги харчи за глупости. Понякога си мислех, че ако онази нощ не бях изхвърлил играчката, а Лори, съпругата ми едва ли щеше да забележи.
Така и не посмях да взема друго плюшено зверче за дъщеря си. Вместо това реших да си завъдим домашен любимец – някой, с когото Лори да си играе, докато ние с майка ѝ сме на работа, за да не се налага да молим дъртата кукумявка да се занимава с нея. Поли искаше куче, разбира се – какъв по-подходящ партньор за кучка от куче – но аз бях непреклонен. В края на месеца у дома се засели Съли – разкошен котарак, полуперсиец, полусибиряк, който противно на внушителния си външен вид се оказа добряк и половина. Съскаше единствено по тъщата (и кой ли би го упрекнал…), никога не правеше белѝ и се държеше с Лори като с по-малка сестричка. Дъщеря ми направо се влюби в него – не мърдаше никъде, без да улови пухкавия звяр за опашката и да го помъкне след себе си, яздеше го, спеше, заровила бузка в дългата му козина… с две думи, пълна идилия. Отначало се опасявах, че може да се наранят взаимно – не от лоши чувства, а от криворазбрана любов – но постепенно страховете ми се изпариха. Спомените за отвратителната плюшена играчка – също.