Зарових двете вещици точно до гробчето на Съли. Доста се притеснявах дали отровата им няма да накара чимовете трева да повехнат и така да бъда разкрит, но нищо подобно не се случи – поне смъртта се бе оказала непреодолима бариера за проклетията им.
Заживях в постоянен страх пачаврите да залипсват на някого и да ги обявят за изчезнали, но не би. Вероятно отсъствието им бе накарало всички да въздъхнат с облекчение. Вкопчен в усмивките и гукането на дъщеря си, постепенно успях да се измъкна от бездната, в която бях се сринал.
Допреди два дни.
Тогава видях, че одеялцето е на път да се предаде.
Реших, докато все още имам време, да седна и да опиша цялата история. Бях чувал някъде, че писането помага. Надявах се, че докато химикалът лети по белия лист, болката ще започне да намалява. Че ще се случи чудо и смъртта на двете вещици ще накара дъщеричката ми отново да стане нормална. Че майка ѝ като с магическа пръчка ще успее да възкръсне някак си и отново да се превърне в онзи весел и лъчезарен човек, в когото се бях влюбил навремето. Че ще заживеем като нормално, неотровено от селяндурка с претенции за магьосница семейство.
Оказа се, че слуховете за писането са силно преувеличени.
Лори отново плаче на диванчето до мен.
Нямам сили да ѝ взема друг домашен любимец. Предполагам, че бих могъл да изкупя половин магазин с плюшени играчки, но и това не е решение.
Лопатата винаги е до мен. Дори сега, докато дописвам тези редове, усещам как засъхналите късчета мозък и снопчетата полепнали по нея косми се взират въпросително в мен.
Четвъртата дупка също е готова. Изкопах я днес. Пета, за съжаление, няма да ми потрябва. Няма да се намери приятел, който милостиво да зарови и мен.
Одеялцето вече започва да се разпада в ръчичките на Лори.
Трябва да отида при нея, да я гушна и да започна да ѝ пея онази измислена песничка, чиито думи и аз не знам. Да я залюлея на ръце, докато вървим към задния двор, и да се опитам да ѝ обясня колко я обичам, как непременно, ама непременно ще отидем до зоологическата градина, където ще видим кончето, лъвчето, тигърчето, слончето, а след това ще се разходим в парка и птиците ще запеят още щом я видят, а всички ще се спират покрай нас, за да се възхитят на най-послушното, красиво и чаровно бебе…
Мисля, че е време.
Моргата
– Ей, новобранец, внимавай къде ги караш, бе! Нали ти казах – южно крило, трета секция! Личинки ли имаш в ушите?
– Съжалявам, докторе, малко съм разсеян…
– За съжаление живакът няма да се пренесе сам до моргата! Опичай си ума, момче, че да не се наложи да те връщам обратно в университета да доучваш последната си година!
– Да, докторе. Разбира се, докторе. Веднага, докторе…
Ханс затика тежката носилка към южното крило, като мислено се ругаеше и се наричаше с всички обидни епитети, за които се сещаше. Как можа да се издъни така още на първия си работен ден? Ако не беше вече мъртъв, колегите му в Хайделберг буквално щяха да го убият, когато чуха къде е разпределен. Нямаше тъмничар, който да не си мечтае да работи във Валхала – най-голямата морга в света, която според всички бе трамплин за кариери. А той какво? Оля се още на първата си смяна… Ето на това му се казваше епичен провал.
– Ехо, заек! Накъде си се разбързал така? Изчакай ме, че мразя да преследвам мъже…
Отначало дори не разбра, че изречените задъхано думи са предназначени за него. Огледа се наоколо и най-накрая забеляза младата вампирка клас F1, която подтичваше зад него и ръкомахаше усилено.
– О, аз, таковата… извинявам се – не разбрах, че за мен… – запелтечи той, когато санитарката се приближи достатъчно близо.
– Ама успокой се де, не е като да съм тръгнала да те наказвам или нещо… само клас F1 съм – почука тя с дългия си маникюр по табелката, която бе закачена на ревера на бялата престилка. – Споко, и аз съм новобранец като теб – просто ме разпределиха по-рано. Честно ти казвам, братче, тук е същинска лудница! От няма и месец съм тук, а вече успях да се влюбя в това място…
– Новобранец ли? Та ти… изглеждаш…
– Спокойно, това при вампирите винаги е било проблем – нали знаеш, безсмъртие, ранно съзряване, проточил се пубертет, бла-бла… Просто на баща ми му писна да ме издържа и реши да ми намери някаква работа. Съвсем случайно се сети, че в действителност е част от борда на директорите на Валхала и… е, сещаш се.
– Искаш да кажеш, че баща ти е Вилхелм фон Заксен? – опули се Ханс.
– Ами… как да ти кажа… всъщност, да, той е – изсумтя момичето и с умело движение насочи носилката наляво. И добре, че го направи, иначе живакът щеше да се озове право в западното крило, а това със сигурност нямаше да се хареса на д-р Хайнрих.