– Иха! Кажи ми какво е да си дъщеря на някой толкова известен? – изрече той с широко отворени от въодушевление очи. Едното за малко не изскочи от орбитата си и не се озова върху гърдите на товара в носилката. Баща му обаче не веднъж го бе предупреждавал за това, така че успя да натика немирното нещо обратно в орбитата, преди санитарката да забележи объркаността му.
– Хм, ами далаверата не е чак толкова голяма, мен ако питаш – почеса се разсеяно по скулата вампирката, без да обръща внимание на възхитения младеж до себе си. – Вярно, има си някои преимущества… като например да се къпеш с истинска светена вода, от директен водопровод, прекаран направо от Ватикана, вместо с евтините заместители на местните доставчици. Или…
– Чакай малко, вашият вид не се ли боеше от светена вода!? – прекъсна я Ханс.
– Милото ми момче… – потупа го тя по бузата. Грейналата ѝ усмивка разкриваше великолепна гледка към снежнобелите кучешки зъби, сияещи като малки костени късчета щастие изпод аленочервените ѝ устни. – Ти май идваш от доста дълбоката провинция…
– Виновен! – ухили се той безпомощно и разпери ръце. – Пред теб стои Ханс – осмо поколение натурализирано трансилванско зомби. Съжалявам, ако не съм от класата Ви, Ваше Величество.
– Стига де, просто се шегувах! – плесна го по ръката вампирката. – Улрике фон Заксен, на твоите услуги, младежо! Нали няма да се опиташ да ми изядеш мозъка или нещо от този род?
– Очевидно и Вие не излизате кой знае колко много сред простолюдието, фройлайн – поклони се Ханс театрално. Зомбитата винаги са били най човеколюбивата нация сред всички тъмничари. Защо, мислиш, от нас стават най-добрите медицински сестри.
Улрике се изкикоти.
– Добре де – медицински братя! – поправи се раздразнено той. – Само да вметна, това беше сексистко.
– Ами цялата тази работа с крясъците „Мозък! Мозък!!!“… откъде идва? – полюбопитства девойката.
– О, това не е нищо друго освен простотията на пра-пра-пра-пра-прадядо ми, който една вечер се напил и тръгнал да се заяжда с някакви празноглави блондинки в кръчмата. Пълни глупости…
– Ясно – кимна разбиращо вампирката. – Също както навремето някой от родата ми решил, че среброто е доста под нивото му, затова забранил на всички от фамилията да носят украшения от въпросния метал… Хм, май пристигнахме.
Пред тях се издигаше масивна стоманена врата с малко прозорче от армирано стъкло. Девойката бе права – това бе входът към секция 3 на южното крило.
– Е, новобранец – тупна го Улрике свойски по рамото – готов ли си да влезеш в пандемониума на живаците?
Ако не се страхуваше, че ще изглежда смешен в очите ѝ, сигурно щеше да отвърне „не“.
Така или иначе вече беше късно – санитарката доближи служебната си карта до четеца, той изпищя с разбиране и примигна в зелено. Вратата се отвори с протяжно изсъскване, подобно на любовния зов на рояк змии.
Носилката, тикана от двамата, не издаваше нито звук, както се полагаше. Ханс обаче можеше да заложи и последния си пфениг – цялото място наоколо гъмжеше от звуци. Стенания, пъшкания, дори ругатни – изнервеното въображение рисуваше пред очите му една след друга от ужасяваща по-ужасяваща картина. Гледката на налягалите по безбройните маси живаци и тяхната отвратително розова, ненабръчкана кожа караше отдавна мъртвата му плът да настръхва от отвращение.
– Я виж – посочи вампирката, която видимо също не бе очарована от обстановката наоколо – ето там има свободно място. Нашият живак отива там!
Докато закачаха системите, които щяха да го поддържат в кондиция с добре заучени от медицинския колеж движениа, Ханс не издържа и подметна:
– Някога чудила ли си се защо наричаме тях „живаци“, а нас – „тъмничари“?
– Глупчо! – изхили се Улрике, наблюдавайки съсредоточено показанията на сложната апаратура. – Те са живи, следователно са живаци. Ние сме чеда на Мрака, следователно сме тъмничари.
– Знам, но в нашето село имахме един доста добър историк и археолог. Даже го бяхме избрали за кмет, но заради проблемите му с алкохола трябваше да го свалим. Та той разправяше, че навремето тези две думи имали коренно различно значение.
– Е, и? Пука ли ти? Ами да беше следвал история, не медицина, многознайко! Чакай да ти покажа нещо, което със сигурност не си виждал из ваше село…
Вампирката се доближи до живака и с рязко движение вдигна блузката си нагоре.
– Ако си мислиш, че анатомията на женските не ми е позната… – сопна се Ханс.
– Мълчи и гледай!
Новобранецът с изумление видя как долната част от чаршафа, с който бе покрит живакът, започна да се издига.