„Танг!“ — звъннаха тетивите, стрелите изсвистяха, устремявайки се към невисокото момиче и… избухвайки с лилав пламък, изчезнаха. Жълтооките не се успокоиха и пускаха стрела след стрела, напълно забравяйки за нас с Гозмо. Кръчмарят веднага се възползва от това и изчезна. А аз, като някакъв глупак, гледах случващото се.
Змията вдигна ръце, пепелянките по нея засияха в сребърно и от въздуха отново се появиха вече познатите ми два тъмни силуета. Изглежда Елесса знаеше що за напаст е това, защото веднага измъкна с’каша си, извика нещо гърлено, и острието на меча му засия в отровно зелен цвят. Миг по-късно той вече се биеше с единия от призрачните воини. Другата твар сечеше най-близките до нея стрелци. Елфите се разпръснаха във всички посоки и обсипаха призрака със стрели, но безрезултатно. Хванаха се за мечовете.
Бях на път да последвам примера на Гозмо, но забелязах, че един от жълтооките бързо рисува по земята някаква сложна фигура. Съдейки по всичко, точно копие на това, което видях във фургона, където държаха Милаисса. За разлика от тези гадини, аз нямах нищо против момичето, дори и ако се вземе предвид факта, че владее тъмна магия. Освен това, въпреки че бяха от един Дом, те явно бяха врагове. Открих, че е възможно отново да покажа благородство и да помогна на Змията. О, не. Никаква магия. Просто скочих към коленичилия глигест и с всички сили забих ритник право в муцуната му.
Помогна. Фигурата веднага престана да свети. Елфът лежеше, закрил окървавеното си лице с ръце, и сега имах възможност да се огледам. Елесса, за моя изненада, все още удържаше единия от призраците. Оказа се отличен фехтовач. Освен него, единствените оцелели бяха този, когото ритнах, и още един стрелец. Последният опита още веднъж да се добере до Милаисса, и отново не успя. На нея явно всичко това й омръзна, защото заклинателката плесна с длани и изстреля в стрелеца появилия се в ръцете й огнен череп. Гръмна така, че от изненада паднах на земята и затиснах уши с ръце. Струваше ми се, че небесата са рухнали върху Авендум.
Лежах дотогава, докато над мен не се раздаде насмешлив глас:
— Добър спасител.
Осмелих се да вдигна глава. Над мен стоеше доволната елфийка, а змиите по ръцете й развълнувано съскаха. До старите конюшни бяхме останали само аз и тя. Всички останали участници в спектакъла бяха мъртви. Елесса нямаше късмет, нещо или някой му беше откъснало главата.
— Между другото, ако ей този покойник беше довършил своето творение, нямаше да си толкова щастлива — казах аз.
Тя веднага стана сериозна:
— Хайде да се махаме по-далеч. След четвърт час тук ще дотичат всички магове на Ордена.
— Добре — съгласих се аз, надигайки се от земята. — Надявам се, че сега вече ще можеш да ми обясниш какво става.
— Ако го искаш — да.
— Разбира се. Само за това мисля.
— Е, питай — въздъхна тя, когато седнахме на брега на Студено море.
Беше все още тъмно и доста хладно, но нас с Милаисса това изобщо не ни притесняваше. Змиите-татуировки на ръцете й се бяха свили на кълбо и спяха. Нито от тях, нито от елфийката вече лъхаше на заплаха.
— Тази работа още от самото начало намирисваше лошо. Но и досега не разбирам защо елфите от Черната вода искаха да те открадна от самите тях.
— Ами… Елесса е мой чичо. Той отдавна се стреми към мястото на баща ми. А аз съм единствена наследница. Премахва ме и не след дълго ще стане глава на Дома.
— Хм-м… а във фургона кой те затвори?
— Баща ми.
— За да не се добере Елесса до теб?
Тя звънко се засмя.
— Ох, извинявай. Но ти наистина каза нещо смешно. Не. Схванал си го малко погрешно. Нали знаеш, че всички благороднически деца на Дома учат магия наравно с нашите шамани?
— Чувал съм.
— Е, и мен ме научиха. Любезният Елесса, да гори в бездната дано, тайно ми подхвърли една забранена книга. Поне аз си мисля, че е бил той. Преки доказателства нямам, но когато го видях днес, всичко си дойде на мястото. Така че, за книгата. От глупост взех, че я прочетох. Чичо се е надявал, че по този начин ще си разчисти пътя към трона, но аз извадих късмет. Демоните, които пуснах на свобода, не ме убиха, а просто се вселиха в мен. Не подскачай така! Нима са опасни?
Една от змиите отвори очи и като ми показа език, отново заспа.
— Значи баща ти е решил да се отърве от теб?
Напълно разбирах елфа. Обладаните от демони ги убиват. А обладаните от демони, които са способни да ги призовават и управляват, мигновено ги превръщат в мокро петно.
— И отново погрешно. Това отърваване при нашия народ е малко по-различно — примка на шията, и край. Но аз съм единственият пряк наследник. А и баща ми винаги ме е обичал. Затова той реши, че не съм безнадеждна. Нашите шамани, за разлика от човешките, не знаят нищо за демонологията, така че, за да се отърва от тези сребристите, трябваше да се обърнат към Ордена. За моето мнение, разбира се, никой не попита.