— Какво… искате от мен? — попита той с натежал език. Препъна се, падна гърбом на стъпалата.
Придойдоха от всички страни, обградиха го — и той успя да види лицата, които бяха скрити под качулките.
Пронизителен писък се откъсна от гърлото му и раздра нощната тишина. Неподправен ужас обзе Слобак и му отне разсъдъка само за части от секундата, преди остър шип да се стрелне и със страховита сила да пробие черепа му.
Аруула се стресна от съня.
Младата жена беше окъпана в пот. Косата й лепнеше на мокри къдрици по кожата й, дишаше на пресекулки.
Имаше сън… ужасен кошмар. Видя демони, мрачни създания с отвратителни муцуни. После чу някакъв писък, който беше толкова силен и пронизителен, че я откъсна от съня й.
Седна изправена на леглото, огледа се объркано наоколо. Маддракс лежеше до нея. Широките му гърди се надигаха и спускаха равномерно под чаршафа. Сънят му беше дълбок и здрав. Изглежда, не беше чул писъка…
Още докато се опитваше да открие дали ужасният вик е бил действителен, или само част от съновидението й, погледът й попадна на прозореца, през който проникваше бледата светлина от улицата.
Почувства неустоим порив да стане и да погледне навън. Претича боса през помещението и погледна надолу към улицата.
Отначало видя само фасадите на къщите с техните тъмни прозорци и входове и облаците мъгла, които пълзяха по улиците. Изведнъж обаче доби впечатлението, като че ли асфалтът се движи — и зърна страшните фигури, които безшумно се стрелваха в мъглата…
Аруула преглътна с мъка, затвори за момент очи. Но когато ги отвори, призрачните видения бяха все още там. Носеха тъмни мантии с качулки, изглеждаше, като че ли се реят във въздуха над улицата. Стичаха се от всички посоки и се насочваха към храма на Вудан.
Жената воин забеляза как пулсът й се ускори. Или тя окончателно беше загубила разсъдъка си, или тези същества бяха истински колкото и самата нея, а не някаква измамна картина на сетивата й.
Аруула си пое дълбоко въздух и взе решение. Трябваше да разбере истината. Ако нещата, които видя, бяха действително реални, искаше й се да разбере какво означаваха.
Бързо наметна туниката си и на пръсти отиде до вратата. За момент й мина през ум да събуди Маддракс и да го информира за странните събития. Реши обаче друго. Не желаеше да излага спътника си на ненужна опасност. Тя беше онази, която е видяла странните неща, значи и сама трябваше да се справи…
Дари го с един последен, изпълнен с любов поглед и за кратък миг я обзе опасението, че никога вече няма да го види. После отвори тихо вратата и се измъкна навън, слезе по стълбището, което тихо поскърцваше под краката й.
Открехна съвсем леко външната врата, огледа навън и видя фигурите с качулките да минават по улицата покрай нея.
Кои бяха тези създания?
Не изглеждаха като хора. Широките черни мантии, които носеха, покриваха фигурите им. Вървяха странно приведени, при това не предизвикваха никакъв шум. Човек почти би повярвал, че се реят над земята. Като духове се носеха в мъглата към огромния храм, който се извисяваше на хълма.
Странно чувство обзе Аруула. Беше същият непонятен страх, който изпитваше при виденията си: първия път, когато пред очите й храната се превърна в зелена слуз, втория — когато си помисли, че в отражението на младата жена вижда отвратителна муцуна.
Сега отново чувстваше този необясним страх, но този път беше решена да стигне до първопричината на нещата.
Варварката изчака и последната забулена фигура да отмине къщата. После изтича на улицата, придържаше се към сенките, които хвърляха фенерите, и минаваше бързо от къща към къща.
Забулените фигури не я забелязваха. Събираха се от всички посоки — и бяха много. Аруула преброи десетократно повече от броя на пръстите си и изглеждаше, че стават все повече. Уверено се насочваха към храма на Вудан.
Аруула чувстваше почти физически заплахата, която се излъчваше от забулените същества. Какво ли търсеха тези изчадия адови в храма на Вудан? В каква ли тайна е обгърнато това място? Сега прокле обстоятелството, че бе предала меча си. В тази ситуация би й придал някаква сигурност.
Жената воин следваше фигурите нагоре по хълма, промъкваше се приведена от храст към храст. Със затаен дъх следеше как сред огромните стени на храма сякаш някаква призрачна ръка отвори скрита врата, за да пропусне немите създания. Не разговаряха едно с друго и въпреки това, изглежда, се разбираха. В главата на Аруула цареше странно жужене, откакто наблюдаваше непознатите…
Храмът ги пое всичките, заприлича на живо същество, което ги поглъща в мрачната си утроба. Накрая и последното от тях изчезна във вътрешността на гигантския строеж — а вратата все още стоеше отворена.