— Долу неверниците! — изкрещя някой.
— Тя е еретичка!
— Заслужава смърт! — изръмжа друг.
Показваха недвусмислени жестове, крещяха вулгарни псувни. Всеки искаше да види как вещицата гори на кладата, как се разделя с безбожния си живот. Неудържима омраза гореше във всеки от тях — също и в Мат.
Макар че младата жена, която трябваше да бъде изгорена, му се струваше някак си позната и макар да беше сигурен, че някъде я е виждал, и той чувстваше отвращението у себе си, омразата към неверниците и онова, което тази жена олицетворяваше.
— Смърт на еретичката! Смърт на еретичката! Смърт на еретичката…!
Аруула гледаше уплашено, несигурно. Ужасена се озърташе, виждаше хилядите разкривени от омраза лица, които се бяха вторачили в нея откъм трибуните.
— Смърт на еретичката…! — чуваше тя да се крещи от всички страни. Хората бяха като полудели, ужасно беше да ги гледаш как беснеят. Макар че нищо не беше в състояние да уплаши така лесно Аруула, тълпата й внушаваше страх — много повече от мнимите монаси, зад чиято човешка фасада се криеше същински ужас…
Сведе поглед, взря се надолу в пепелта, в която газеше с боси крака. Останките от предишни клади. Десетки, стотици. Тук-там всред овъгленото дърво различаваше бледи кости. Човешки кости.
Изтръпна.
Тогава малката група стигна до новата клада. Маатин съществото, което се представяше в маската на човека Маатин — пристъпи към нея с ледена усмивка на безупречното си лице. Дали това не беше само една илюзия, или за кратък миг очите му наистина станаха черни, когато каза:
— Приготви се да умреш, безбожнице!
Крайчецът на устните на Аруула се присви надолу. Събра всичкия си кураж… и слюнката си — и я изплю право в лицето на мнимия монах.
Навсякъде по трибуните се чуха силни викове на възмущение. Крясъците на множеството се усилваха, още по-шумно искаха смъртта на Аруула.
— Ето, виждате ли? — измуча жаловито гласът на Маатин по всички високоговорители. — Тя е еретичка, вещица! В съюз е с Оргуудоо, врагът на Вудан!
— Вещица! Вещица! Вещица! — ехтеше от трибуните, изпълнени с омраза и жажда за кръв.
Двама монаси излязоха напред, сграбчиха дрехата на Аруула и я смъкнаха от тялото й, така че на нея остана единствено една съвсем малка препаска. Тълпата закрещя похотливо.
— Убийте грешницата! Изгорете вещицата…!
Аруула впери поглед нагоре към трибуните, видя святкащите очи, широко зейналите уста, които настояваха за смъртта й — и страхът й премина в неподправен гняв.
— Идиоти! — извика тя. — Мамят ви, не виждате ли? Всичко, което ви казват, е лъжа…!
Тя прекъсна, когато забеляза, че гласът й се губи всред общите крясъци.
Маатин даде знак на хората си. Двама от тях пристъпиха, сграбчиха Аруула и я завлякоха на кладата, завързаха я за стълба.
— Не чувате ли? — извика тя толкова силно, че гласът й премина във фалцет. — Всичко е само една измама! Чуйте ме! Това не е Етера, ами място на Злото…
Тълпата изобщо не я слушаше. Въпреки това Маатин отново взе микрофона.
— Виждате ли? — попита той, сочейки с едната си ръка полуголата жена. — Виждате ли я как крещи? Тя е обладана от Оргуудоо. Дори и сега иска да ви поквари!
— Долу! Убийте вещицата…!
— Нее! — изкрещя отчаяно Аруула, когато монасите запалиха факлите си и пристъпиха напред. — Чуйте ме, по дяволите! Помогнете ми…!
Беше безсмислено. Никой не я чуваше. Никой не искаше да я чуе. Въздухът беше изпълнен с бушуващ рев. Блъсна я безгранична омраза.
Почувства как я обзема пълна паника, която тя се опитваше с всички сили да сдържа. Поне, казваше си, тези изроди няма да имат удоволствието да ме видят как се моля да пощадят живота ми или как крещя в агония. Щеше да мълчи докрай и да се покаже достойна за народа и произхода си — дори и в смъртта…
Кладата беше запалена. Праханът веднага разпали огъня. Лумна горещина и лютив дим.
Аруула затвори очи. Съвсем спокойно се концентрира вътрешно. Крясъците на тълпата останаха зад нея, също и пърлещият пек на пламъците, които стръвно я облизваха.
Тогава изведнъж нещо трепна в съзнанието й.
Проблясък на надежда.
Стана, както когато всред голямо множество човек изведнъж съгледа познато лице.
Аруула насочи мислите си навън, подслуша изпълнената с омраза тълпа и изведнъж — беше напълно сигурна.
„Маддракс!“ — Той беше някъде оттатък, всред бушуващата, жадна за кръв човешка маса!
„Маддракс! Помогни ми!“
В главата на Маддракс прозвуча някакъв глас. Глас на млада жена. Сам… изгубен… И толкова тих, че почти не го долови и веднага забрави за него.
— Смърт на вещицата! Смърт на вещицата! — крещеше и той в хор с другите и наблюдаваше омаян как жълто-червените пламъци на кладата ставаха все по-големи и все повече се приближаваха до еретичката. След няколко секунди съсипаното й тяло щеше да стане плячка на пламъците…