Отново бликна фонтан от зелена кръв и още преди убитият да се стовари на земята, се превърна в отвратително влечуго.
Тълпата по трибуните закрещя, когато видя какво стана с монасите. Настана объркване, паника.
Мат стигна най-сетне до кладата. Нямаше никакво време за губене. Безстрашно се засили и се приземи направо сред пламъците. За миг го обгърна унищожителна горещина, после премина огнената стена.
— Маддракс — прошепна немощно Аруула. Кожата й вече се беше зачервила обезпокоително, но в изцапаното със сажди лице се четеше неизказано облекчение.
Мат не загуби нито секунда. С един удар на камата разряза връзките й. Бързо метна Аруула на рамо и отново скочи през морето от ярки пламъци, за да се приземи в черната пепел на арената. Под тежестта на жената приклекна и се претърколи.
— Умри, невернико!
Мат още лежеше на земята, когато видя как някаква тъмна сянка се понесе към него — Маатин. Камата на мнимия монах лъсна на слънцето, преди да се стовари със страхотна сила.
Очите на пилота се разшириха. Светкавично се претърколи настрани. Камата се заби с пращене в земята, на педя от главата на Мат. Маатин неволно изръмжа.
Още преди въображаемият монах да успее да извади острието отново от земята, Мат го прониза. Улучи гърдите на Маатин. Онзи се отдръпна с болезнен вик, притисна с ръка раната, от която капеше зелена кръв.
Матю скочи на крака, стисна по-здраво дръжката на камата си. Въпреки изтощението си Аруула изтича до обезглавената твар, взе оръжието й и се притече на помощ на спътника си.
Демонична усмивка пробяга по лицето на монаха — и в следващия момент в него настъпи отвратителна метаморфоза.
Човешките му черти изчезнаха, отстъпиха място на онези на влечугото, чиято глава беше покрита с мятащи зелени отблясъци рогови люспи, от които капеше жълта течност. И тялото му се промени, превърна се в туловище на вървящ изправен, но тънък като змия алигатор.
„А сега — прозвуча в съзнанието на Мат и Аруула — и двамата ще умрете.“
— Почакай, проклет урод — изръмжа Матю.
Влечугото нападаше. Движеше се светкавично бързо, сякаш се рееше над земята. Аруула нададе див боен вик и се приведе, когато подобната на камшик опашка се стрелна към нея.
Мат имитира атака, тогава скочи, описа елегантно кълбо и обезвреди защитата на създанието. Камата му се стрелна напред и разпори надлъжно незащитения корем на влечугото.
Викът, който прокънтя в главата на Мат, беше ужасен. Буен поток от зелен жизнен сок се изля върху покритата с пепел земя на арената. Създанието се препъна, притискайки раната с острите си лапи. Мат и Аруула скочиха едновременно, сграбчиха голямото колкото човек влечуго и го метнаха в бушуващите пламъци.
Ярко огнено кълбо се издигна към небето. Създанието изпищя пронизително. Успя да се освободи от пламъците! Горящо като факел, направи още няколко крачки — после се строполи и умря от ужасната смърт, която беше подготвило за Аруула.
Вярващите по трибуните, които наблюдаваха всичко, изпаднаха в паника. Душите им така се разбунтуваха, че чуждата воля, която ги контролираше, изгуби властта си над тях. Оглеждаха се объркани като че ли се събуждат от сън.
По трибуните настана смут, когато хората видяха труповете на влечугите. Освободен от веригите си, духът им задаваше въпроси, искаше отговори, подозираше, че всички са били измамени.
Мат и Аруула видяха достатъчно. Всичко, което искаха, беше колкото е възможно no-скоро да напуснат това място на ужаса. Но когато се обърнаха към най-близкия изход на арената, насреща им се зададе команда въоръжени монаси, които заплашително размахваха ками.
— По дяволите — изруга Мат. Стресна се, потърси с поглед някакъв друг път за излизане от стадиона.
— Натам!
По надлъжната страна на някогашното игрално поле имаше врата, вход към подземните катакомби на стадиона, където едно време са се намирали съблекалните на състезателите.
Мат и Аруула си плюха на петите, бягаха колкото краката им държат. Побеснелите от ярост монаси ги следваха. Насред своя бяг се разделиха с човешките си фигури, превърнаха се в онези гадни смарагдовозелени твари, които можеха да се носят над земята с шеметна бързина. М ги настигаха.
— По-бързо — извика Мат на Аруула, поглеждайки непрекъснато назад.
— Не… мога…
Задъхваше се. Под всичките сажди и кръв лицето й беше побеляло като тебешир. Тежестите на преживяното й дойдоха прекалено много.
Мат метна на бърза ръка спътницата си на рамо и продължи да бяга колкото му държат силите, а зад себе си вече чуваше тропота от краката на влечугите, които се носеха над покритата с пепел земя.