Мат и Аруула се отдръпнаха ужасени и със затаен дъх наблюдаваха как покритото с люспи, току-що излюпило се от яйцето зелено кълбо се изправи пред очите им в целия си ръст.
Беше едно от създанията, но не напълно развито. Докато дясната му ръка имаше характерните черти на крайник на влечуго, лявата му все още си беше човешка, на която потрепваха пет пръста. Също и краката на създанието бяха странна смесица от човешки и влечугоподобни компоненти.
Най-ужасяващото беше да се погледне в лицето на създанието, което някога е било лице на човек. Устата беше изострена и издадена напред, езикът в нея беше тънък и безкрайно дълъг, а в крайчеца на очите зениците започваха да отстъпват място на някаква чернота. Чертите на мъжа, който беше на път да се превърне в алигатор-змия, все още ясно личаха.
— Лакан! — изплъзна се от устата на ужасения Мат. Нямаше съмнение, пред него стоеше предводителят на групата поклонници, с които стигнаха до Етера.
Мат въздъхна тежко, когато проумя какво се е случило.
Такова било значи „посвещението“, за което говореше Маатин. Съществата бяха домъкнали тук Лакан, бяха го увили в пашкул, за да го превърнат в себеподобен.
Ужасно обезобразеният мъж тръгна непохватно към тях, протегна деформираните си ръце. Мат и Аруула вдигнаха оръжията си, за да се защитят, но съществото, което някога беше Лакан, не искаше да ги убие.
— Моля — прошепна със съскащ, нечовешки глас, — моля убийте ме…
Бившият пилот и варварката се поколебаха, бяха като парализирани от ужас.
— Моля… Чудовището в мен… расте… Аз не мога… да го спра…
Аруула изпълни молбата на Лакан. Както на арената на Колизея бе изпълнила желанието и на Ървин Честър.
Решила се набързо, варварката пристъпи и заби острието на камата си там, където предполагаше, че се намира сърцето на създанието. Лакан въздъхна облекчено, когато от гърдите му потече смесена червена и зелена кръв. Строполи се със стон и издъхна.
Стъписани, Мат и Аруула гледаха втренчено трупа, докато изведнъж осъзнаха ужасната истина за Етера: Съществата влечуги, които владееха града, някога са били човеци…
Гласът, който се разнесе из коридорите като безмълвен вик на ужас, стигна едновременно до всички негови слуги.
„Това не биваше никога да се случва! Натрапниците нахълтаха в центъра! Откриха котилото! Знаят тайната ни!“
Новината предизвика паника. Съществата влечуги, които търсеха двамата човеци в горните етажи на лабиринта, изпаднаха в нескривана уплаха. Засъскаха пронизително и безразборно, а мислите, които си изпращаха едно на друго, за да комуникират, бяха диви и объркани. Натрапници в центъра това никога не беше се случвало. Трябваше да ги намерят и унищожат…
„Глупаци! Те са вече тук, не са далеч! Трябва да ми помогнете! Незабавно!“
Без да им е дадена категорична команда, съществата се втурнаха надолу по тъмния коридор срещу дупката, която откриваше пътя към центъра.
Тълпяха се на групи и прекосяваха коридорите, за да открият двамата натрапници. Едва след като ги убиеха, Учителят щеше да е доволен — а да задоволяват желанията му, беше единственият смисъл на живота им…
Сиянието в коридора стана по-интензивно, защото пластът слуз, който покриваше стените на галерията, ставаше по-плътен. Накрая Мат и Аруула газеха до глезени в отвратителната субстанция, която излъчваше странен хлад — студ, който можеше не толкова да се почувства, колкото да се предугади…
Коридорът постепенно се разширяваше, уголемяваше се в просторна пещера. Следваха безбройните криволици на сводестия тунел — и застанаха непосредствено пред него.
Галерията свършваше. Бяха стигнали до сърцевината на системата. Тук се натъкнаха на източника на гласа, за когото говореше Аруула — Господарят и Учителят на съществата влечуги.
— О, не! — изплъзна се от устата на Мат, когато съзря тайнствения господар на Етера.
Беше змия. Или поне нещо, което изглеждаше като гигантски питон, който е глътнал цяла вакуда. Беше дълъг около десет метра и най-малко три метра широк. Люспестото му тяло се заобляше в няколко издатини, които се преплъзваха под бронята, сякаш водеха свой собствен живот. Ала това не бяха мутирали говеда, с които змията се хранеше. Многобройните кости, които бяха пръснати навсякъде по пода, свидетелстваха прекалено ясно за произхода си — бяха останки от хора!
Странното създание лежеше в огромна яма, пълна със зелена слуз, която то, изглежда, отделяше от скрити жлези. Под кръгъл отвор в тавана висеше огромен съд, с който очевидно слузта можеше да се черпи и с помощта на противотежест да се изкарва на повърхността.