Аруула се беше свлякла в полусъзнание на дъното на контейнера. Само простенваше леко от болка. Мат внимателно я обърна по корем и прегледа раната на гърба й.
Но и на ярката светлина горе беше принуден да си признае, че вече е късно за каквато и да било помощ. Аруула щеше да умре. Нямаше излекуване.
Някъде в мозъка му нещо щракна]
„Излекуване… Зеленото сияние… Нарките!“
Ръцете на Мат трескаво се насочиха към най-горните копчета на униформеното му яке и ги заоткопчаваха.
Предметът, който Мат носеше върху верижка на врата си, би се сторил на всеки друг човек най-обикновен талисман: нокът от Нарка-то, чудовището от ледовете, което до смъртта си закриляше народа на нарките и лековития извор. Вождът Йорл подари на Мат този издълбан нокът, след като той и Аруула му помогнаха срещу една вражеска армия.
А той беше напълнен с вода от онзи извор! Вода, която веднъж вече предпази Аруула от сигурна смърт!
Мат чевръсто отчупи запечатката от восък. Нагласи Аруула да легне по-удобно, после изля лековитата вода върху гърба й.
Стана толкова бързо, че очите му едва успяваха да следят процеса. Изглежда, водата за секунди неутрализира киселината, мехурите по кожата се скриха и ужасната рана се затвори. Скоро Мат се реши с голи ръце да мокри с водата местата, до които не беше стигнала при първоначалното изливане. И те заздравяха светкавично бързо, остана само леко зачервената кожа.
В очите на Мат се появиха сълзи, когато Аруула се раздвижи. По дяволите, още малко й оставаше! Без лековитата вода неговата спътница, жената, която обичаше, щеше да бъде загубена! Шокът от това прозрение трябваше да се отреагира…
Аруула се обърна и погледна въпросително Мат. Може би вместо него е очаквала да види Вудан. Или Крахак, птицата на смъртта. Или някой друг от многобройните й богове.
Е, засега щеше да се задоволи с компанията на командир Матю Дракс…
След като Мат й обясни какво се е случило, напуснаха подемника и стъпиха на пода на стабилната платформа. Тук имаше доста колички, готови да откарат зеленилото, което пристигаше отдолу. Господарят на Етера никога вече нямаше да има грижата за извозването му.
Мат и Аруула напуснаха помещението през някаква врата.
В същия миг се дръпнаха уплашено. Зад стената, непосредствено до вратата, имаше страж!
Мина малко време, докато разберат, че влечугото стои напълно неподвижно и гледа втренчено в празното пространство.
Мат и Аруула размениха слисани погледи, после се осмелиха предпазливо да се приближат до съществото. Още беше живо, но в черните му очи липсваше какъвто и да било блясък. Със смъртта на Учителя му, изглежда, и неговата воля за живот бе угаснала. Въпреки това Мат и Аруула бяха нащрек, когато се промъкнаха покрай него.
През тежка желязна врата, която беше полуотворена, излязоха навън. След часове за пръв път дишаха отново свеж въздух.
Напуснаха стадиона, застанаха на хълма, около който се простираше Мюнхен. Но картината, която видяха, беше съкрушителна.
Развалини, докъдето стигаше погледът.
Гледаха надолу към град, разрушен преди стотици години, чиито къщи не представляваха нищо повече от готови да се сгромолясат руини. Пукнатини разсичаха асфалта на разкошните улици. Цели редици къщи лежаха в пепел и развалини.
Това значи било лицето на Етера — а не илюзията, която са искали да им внушат. В действителност Мюнхен беше град развалина като всички останали, които Мат и Аруула бяха посетили. Голямата катастрофа не бе пощадила и него.
Тъмен пушек се издигаше от някои разрушени къщи. Бяха обгърнати от буйни пламъци. По улиците цареше хаос. Вярващите тичаха с крясъци наоколо, слисани и дезориентирани. Някои от тях, изглежда, бяха загубили разсъдъка си, когато телепатичната омая пред очите им се бе превърнала в кошмар.
Навсякъде лежаха мъртви влечуги, избити от разярената тълпа. В момента, когато Учителят им умря, тварите вече не бяха в състояние да поддържат илюзията. Истинският им вид излезе наяве — и беснеещата сган им поиска сметка за загубата на своя рай.
Така мечтата за щастие и мир, за рая в Етера намери своя страшен завършек. Илюзията изчезна, отново се възцари жестоката реалност. Но хората щяха да живеят…
— Това място не е Етера — каза тихо Аруула и Мат видя как от крайчеца на очите й се появи една сълза и потече по бузата й. — Но ще продължа да я търся и занапред. И един ден ще открия родината на Адакс.
— Пожелавам ти го — увери я Мат и прегърна спътницата си, за да й вдъхне поне малко утеха.
Известно време стояха така. После се спуснаха по хълма и минаха по разрушените улици на града към голямата порта, през която бяха дошли. Недалеч оттам имаше полуразрушена кула, пред която лежаха няколко мъртви влечуги — очевидно са били оставени на пост, за да охраняват конфискуваните оръжия. Тук Мат и Аруула намериха нещата, които им бяха отнети при пристигането. Взеха своето имущество и се приготвиха да продължат пътя си.