Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците
На Ричард Марек, редактор
Съвършен ум, подплатен с много хумор. Чувствителност към езика, каквато никой писател не може да си представи. Изобщо най-доброто под слънцето. И на прекрасната Марго, която прави всичко перфектно.
КНИГА ПЪРВА
ПРОЛОГ
9 ДЕКЕМВРИ 1939 г.
СОЛУН, ГЪРЦИЯ
Един след друг камионите ръмжаха нагоре по стръмния път в предутринния здрач край Солун. Близо до върха всички ускоряваха — шофьорите бързаха да се прикрият в тъмнината на спускащото се оттатък шосе, прорязано в околната гора.
Въпреки всичко водачите на петте камиона трябваше да овладеят нервите си. Никой не можеше да си позволи да натисне педала на спирачката или газта повече от допустимото; трябваше да присвиват очи, да се взират в тъмнината, да внимават за неочаквани завои и внезапно изникнали препятствия.
Защото наистина беше тъмно. Нямаше запалени фарове. Колоната си пробиваше път единствено в сивкавия мрак на гръцката нощ, а през ниските облаци се процеждаха лъчите на гръцката луна.
При това пътуване дисциплината на всички бе подложена на изпитание. А тя не беше нещо чуждо за шофьорите и хората до тях.
Бяха духовници. Монаси. От „Ксенопи“ — най-суровия монашески орден, контролиран от Патриаршията на Константинопол. Сляпо подчинение, съчетано със самоувереност — жестока дисциплина до момента на смъртта.
Младият брадат монах в първия камион свали расото си. Под него имаше работнически дрехи — дебела риза и груби панталони. Нави го и го пусна зад високата облегалка отзад, при някакви брезентови парцали. След това заговори на шофьора с расо до себе си:
— Остава не повече от половин миля. Железопътната линия върви успоредно на шосето в продължение на сто метра. Открито е. Ще успеем.
— Там ли ще е влакът? — попита другият монах — силен човек на средна възраст — и присви очи в тъмнината.
— Да. Четири товарни вагона. Само един машинист. Никакъв огняр. Никой друг.
— Значи ти ще въртиш лопатата — каза по-възрастният и се усмихна, но без радост в очите.
— Да, ще се наложи — отвърна младият. — Къде е оръжието?
— В жабката.
Монахът с работнически дрехи протегна ръка и откопча капака на жабката. Той се отвори. След това бръкна вътре и взе масивен едрокалибрен пистолет. Извади сръчно пълнителя, провери патроните и мушна с щракване дебелата стомана обратно в дръжката. В металния звук имаше нещо зловещо.
— Мощно оръжие. Италиански е, нали?
— Да — отвърна възрастният монах и замълча. Тъгата още се долавяше в гласа му.
— Ще свърши работа. Може би това е благословия. — Младият монах мушна пистолета в колана си. — Ще се обадиш ли на семейството му?
— Такава е заповедта…
Беше очевидно, че шофьорът иска да каже още нещо, но се овладя. Мълчаливо, той стисна кормилото по-силно, отколкото имаше нужда.
За момент луната се показа през облаците и освети пътя напред.
— Тук играех като малък — каза по-младият мъж. — Тичах през горите и се мокрех в планинските потоци… След това се изсушавах в пещерите и казвах, че съм имал видения… Бях щастлив по тези места. Господ Бог е пожелал да ги видя отново. Той е милостив. И добър.
Луната се скри. Мракът отново се сгъсти.
Камионите навлязоха в остър завой на запад. Гората постепенно изтъня и далеч напред се показаха телеграфни стълбове, едва видими, очертани на фона на сивото небе. Пътят се изправи и стана по-широк, излезе на едно открито място, което се простираше може би на сто метра нататък, до следващата гора. Плоската гола пустош доминираше над множеството обрасли хълмове наоколо. В средата на това място имаше влакова композиция и тежкият й корпус едва се различаваше на тъмния фон.
Беше спрял, но не безжизнен. От локомотива излизаха кълба дим и се издигаха спираловидно нагоре към нощното небе.
— Едно време — каза младият монах — селяните са докарвали тук добитъка и стоката си. Баща ми ми е казвал, че винаги е имало голяма суматоха. Непрекъснато са се карали. За да се разберат кое на кого е. Забавни истории бяха… Ето го.
Лъч на електрическо фенерче проряза тъмнината. Той описа два кръга и спря неподвижно върху последния вагон. Монахът в работнически дрехи извади от джоба си тънко, подобно на писалка фенерче, насочи го напред и натисна бутона в продължение на точно две секунди. Отражението от предното стъкло за миг освети кабината. Погледът му бе привлечен от лицето на брата монах зад кормилото. Беше прехапал устната си; струйка кръв се стичаше надолу и изчезваше в късата му сива брада.