Опроверженията бяха важни документи, но само изповедта би могла да предизвика сътресения, недостъпни за човешкото въображение. Но не той трябваше да съди за това. Или…
Прибра пластмасовите шишенца с лекарства в джобовете си и метна раницата на гърба си. Започна да се спуска.
Момчето беше мъртво. Момичето щеше да оживее. Двамата заедно все някак щяха да се измъкнат от планината, беше сигурен в това.
Тръгнаха бавно, стъпка по стъпка, надолу към железопътната линия. Адриан подкрепяше момичето колкото се може повече, за да не стъпва на ранените си крака.
Погледна назад и видя увисналото тяло на брат си — не можеше да се забележи лесно. Трябваше да знаеш накъде да гледаш.
Дали смъртта на Андрю беше последната смърт, предизвикана от контейнера? Дали тези документи струваха колкото живота на толкова много хора? Толкова много насилие през всичките тези години? Не можеше да отговори.
Знаеше само, че безумието беше взело връх в името на свети неща. Свещените войни принадлежаха на древността. А той беше убил брат си в една несвещена война.
Усещаше ужасното тегло на гърба си. Щеше му се да извади металните кутии, да ги захвърли в най-дълбоката пропаст. Документите да се превърнат в прах при първия допир с въздуха. Да ги отвее вятърът, да бъдат забравени.
Но нямаше да направи такова нещо.
— Да вървим — каза той на момичето и подхвана ръката му, преметната около раменете му. Усмихна се. Детското лице беше уплашено. — Ще се справиш.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
34.
Адриан стоеше край прозореца, гледащ към тъмния масив на Сентръл Парк. Намираше се в малката стаичка за персонала в музея „Метрополитън“. Говореше по телефона с полковник Таркингтън, който беше във Вашингтон. В другия край на стаята седеше един свещеник от Ню Йорк, на име Ланд. Минаваше полунощ. На военния във Вашингтон бяха дали номера в тази стаичка и му бяха казали, че Адриан Фонтайн ще очаква позвъняването му независимо в колко часа.
Полковникът му обясни, че Пентагонът ще публикува официалните документи около случая с организацията на брат му, когато му дойде времето. Администрацията искала да избегне евентуален скандал. Особено след като е замесен не кой да е. Това нямало да послужи на интересите на националната сигурност.
— Стъпка номер едно — каза Адриан. — Да се покрие всичко.
— Може би.
— И ще се съгласите на това?
— Става дума за вашето семейство — отговори полковникът. — За брат ви.
— И за вашия. Аз бих го преживял. Вие можете ли? Може ли официален Вашингтон?
Полковникът замълча за миг и каза:
— Получих това, което исках. За Вашингтон не знам. Мисля, че не сега.
— Това време никога няма да дойде!
— Не ми дръжте проповед. Никой не ви спира да организирате пресконференция.
— А ако я организирам, ще мога ли да поискам официални документи? Или ще се появи досие, описващо…
— Описващо с психиатрични подробности — прекъсна го полковникът — един объркан млад човек, който е обикалял страната и е живял в комуни на хипита, който е помогнал на трима дезертьори от армията… Не си правете шеги, Фонтайн. Всичко е тук, на бюрото ми.
— Така си и мислех. Научил съм някои неща. Изпилвате всичко докрай, нали? Кой от братята е безумният?
— Има и още. Използвано семейно положение за освобождаване от военна служба, някогашно членство в радикални организации… В наши дни те използват динамит… Странното ви поведение напоследък във Вашингтон, включително и връзка с чернокож адвокат, загинал при странни обстоятелства и подозиран в престъпна дейност… И още много. Дотук беше само за вас…
— Моля?
— Издирваме стари, документирани истини. Баща, който е въртял бизнес по целия свят, включително и с правителства, които се считат враждебни на страната, човек, който е работил в тясна връзка с комунистите и чиято първа жена е била убита при странни обстоятелства в Монте Карло. Смущаващо… Могат да се задават въпроси… Ще преживеете ли това?
— Гади ми се от вас!
— И на мен ми се гади от това.
— Тогава защо?
— Защото тези неща не зависят от личните ни предпочитания! — Полковникът повиши ядосано глас, но се овладя. — Много от мръсниците над мен не ми харесват… Мисля, че може би не е време да говорим за тези неща.
— И да оставим всичко да отмине. Нямам чувството, че разговарям с човека, когото намерих в стаята си.
— Може и да не съм онзи човек. Само се надявам, в името на праведното ви възмущение, никога да не изпадате в положение като моето.