— В такъв случай след половин час.
Когато Фаркас пристигна пет минути преди уречената среща, Енрон беше вече там. По това време площадът беше спокоен и далеч по-пуст, отколкото в деня, когато Фаркас и Хуанито дойдоха да търсят Ву Фаншуи. Енрон беше седнал на една от предните маси, неподвижен като статуя и без видими признаци на вълнение. Всъщност беше напрегнат като изопната пружина: Фаркас го усети от трийсет крачки.
— Става дума за калифорнийския проект за смяна на правителството — започна със сядането си Фаркас. — Снощи спомена за него.
Енрон не отвърна нищо.
— Каза, че най-добра гаранция за осъществяването му е обединяване на усилията. Мощна корпорация и богата държава, които да осигурят финансирането петдесет на петдесет.
— Продължавай. Излишно е да ми напомняш какво съм казал.
— Добре. Въпросът ми е: това предложение ли е? Готови ли сте за сътрудничество?
Енрон се наведе напрегнат и съсредоточен. Дишането му се ускори, Фаркас разбра, че е улучил копчето.
— Не е изключено — отвърна евреинът. — А вие?
— Напълно е възможно.
— Кое ниво си, Фаркас?
— Девет.
— Не е достатъчно за такива пълномощия.
— Но е достатъчно, за да подготвя почвата.
— Да. Да. Надявам се. И сигурно имаш пълномощия за извършеното по въпроса до този момент.
— Естествено — отговори без колебание Фаркас.
— Необходимо е да се върна на Земята ида говоря с някои хора. Не става въпрос за пълномощия, а за информация. Трябва ми още информация. След което бихме могли да се срещнем и да се договорим. Мога да ти кажа, Фаркас, че именно затова дойдох тук.
— Отлично. Целта ни е една и съща. Това ме радва. Скоро пак ще поговорим.
— Да, много скоро.
Разговорът беше приключил, но никой от двамата не помръдваше. Енрон беше все така напрегнат — дори повече, отколкото в началото. Паузата беше достатъчна, за да сменят темата.
— Предполагам, знаеш, че Йоланда е очарована от теб — каза Енрон. — Често ли побъркваш така жените?
— Доста често.
— Човек би помислил, че с тези очи и изобщо…
— Тъкмо обратното. Повечето ме намират привлекателен. Това дразни ли те?
— Малко — призна Енрон. — Не мога да го скрия. Какво толкова, по дяволите, аз съм нормален мъж. Всъщност не е кой знае какво. Тя не е моя собственост. Пък и именно аз я накарах да изиграе тази роля. За да привлече вниманието ти и да установя контакт с теб.
— Хиляди благодарности. Нямам нищо против подобна стръв.
— Просто не очаквах да откачи до такава степен, това е всичко.
— Не си ли забелязал, че е от типа жени, които лесно откачат? — контрира Фаркас. Темата му беше неприятна. Може би тъкмо това целеше евреинът. — С нетърпение очаквам да се чуем пак.
Стана от масата и се отдалечи.
Когато Енрон се върна в хотела, Йоланда беше в стаята. Беше й оставил бележка, че Фаркас неочаквано му се е обадил и излиза да се срещне с него в друга спица.
— Какво иска? — попита тя. — Или това са шпионски афери, за които не бива да зная?
— Вече знаеш достатъчно — каза Енрон. — Няма да ти навреди да чуеш още нещо. Предложи ми сътрудничество с „Киоцера“ във връзка със заговора.
— На тебе ли ти предложи? Лично?
— Знаеш какво имам предвид. На Израел. Направо попита дали сме готови да участваме петдесет на петдесет.
— И какво му отговори?
— Че сме готови, естествено. Че именно затова съм дошъл на Валпарайсо Нуево. Но първо трябва да се върна на Земята за допълнителна информация. Той помисли, че отивам за потвърждение от израелското правителство. Всъщност искам да разговарям с твоя Давидов. Важно е да разбера какво са се споразумели с Фаркас, преди да уведомя Йерусалим.
— Няма нужда да се връщаш на Земята. И на мен ми се обадиха неочаквано тази сутрин.
— Какво? Кой?
— Все още е тук — изпъчи се гордо и самодоволно тя. — Давидов. Каза, че вчера ни видял, докато вечеряхме с Фаркас в Каджамарка.
— Той ни е видял? — повтори слисаният Енрон. — Той е бил там? Не, това не е възможно. Той е заминал на Земята.
— Тук е, Марти. Сам ми го каза. Говорих с него преди половин час. На монитора беше неговото лице. А то трудно може да бъде сбъркано, също като това на Фаркас. Казах му, че искаш да се срещнете, и той отговори, че би било чудесно. Можеш да го посетиш в някакво ранчо в спица А. Записала съм координатите.
— Но той е заминал. Клюдж ми се закле. Всички тези мъже, хотели и тримата му приятели, с които се е качил на совалката.
— Клюдж може да те е излъгал. Не отхвърляй тази вероятност.
Енрон гневно се плесна по челото с дланта си.
— Да. Да. Без съмнение. Именно Клюдж беше през цялото време по следите му и все не успяваше да го открие, а ни пробутваше разни измишльотини, че току-що е пристигнал или заминал. Защо му беше толкова трудно да го намери? И защо Давидов през цялото време беше на една крачка пред този уж съобразителен и сигурен агент? Или Клюдж през цялото време ме е лъгал, или Давидов е магьосник, който може да преметне всички шпионски съоръжения на този сателит. Дай ми номера му, бързо!