Да се свърже човек с Давидов се оказа най-лесното нещо на този свят. Физиономията му моментално изникна в центъра на монитора: биволският врат, безцветната коса, пъпчасалото от серума лице, стъклените очи.
— Приятно ми е, че те чувам — поздрави Давидов. Гласът му беше висок, тих и женствен — типичният изнежен калифорнийски тембър, който нямаше нищо общо с грубото му славянско лице. — Всеки приятел на Йоланда е и мой приятел.
— Бих искал да разговаряме лично — обяви Енрон.
— Идвай веднага — усмихна се приятно Давидов.
С Йоланда като придружител Енрон се спусна до централната зона на сателита, а от там нагоре по спица А през един от земеделските райони, където всичко тънеше в зеленина, сякаш беше кътче от рая. Покрай пътя им се разстилаха пространства, засети с пшеница, с пъпеши, с ориз, с царевица. Енрон видя натежали от жълти плодове бананови дървета, горички от кокосови палми и цитрусови градини. Те му напомниха за обсипаните с плод овощни градини в неговата страна, които раждаха през цялата година благодарение на обилните средиземноморски дъждове. Но всичко тук растеше върху изкуствена почва, досети се Енрон. Цялото това изобилие се крепеше на стирофоум, вермикулит, пясък и чакъл. Невероятно. Наистина невероятно.
Оставените от Давидов координати ги отведоха в едно гъмжащо от зайци ранчо. Цели стада малки космати животни подскачаха из полетата от люцерна сиви, кафяви, бели и с всевъзможни други окраски. Давидов беше застанал сред тях точно пред къщата и разговаряше с някакъв слаб мъж с очила, облечен в работни дрехи.
Давидов беше истински исполин — толкова широк, колкото и висок. Имаше хладен и свиреп поглед, но маниерите му, както беше загатнала Йоланда, поне от пръв поглед изглеждаха деликатни. Все пак Енрон усети, че деликатността му е само привидна.
Той най-напред сграбчи внушителното тяло на Йоланда в могъщата си мечешка прегръдка и дори я повдигна леко от земята.
След това улови в грамадната си ръка ръката на Енрон. Стисна я, сякаш искаше да си премерят силите. Енрон отпусна пръсти, докато Давидов мачкаше кокалите му, след което стисна неговата със същата сила. Не беше задължително да си гигант, за да имаш силна ръка.
Давидов представи мъжа с очилата: казваше се Ейвъри Джоунс. Управител на стопанството. След това посочи с широк жест от хоризонт до хоризонт размерите на това заешко ранчо. Разбира се, на Валпарайсо Нуево всичко беше миниатюрно.
— Не е ли приказно местенце! На всяка крачка подскачат зайчета. Хората знаят хиляда рецепти за приготвяне на тези вагабонти.
Заби остър, неподвижен поглед в Енрон.
— Влизайте да поговорим. От Израел беше, нали? Познавах една израелка — от Биршиба. Казваше се Авива. Истинска напаст, но много умна. Авива от Биршиба. Ти от кой град си, Марти?
— Хайфа — отвърна Енрон.
— Работиш в някакво списание, така ли?
— Да влезем вътре — каза Енрон.
Заешкият фермер с очилата тактично изчезна. Когато влязоха в къщата, Енрон отказа предложената му бира.
— Предлагам да оставим настрана формалностите — започна веднага той. — Аз съм официален представител на Израел и имам доста високо ниво. Имам сведения за плана, който възнамерявате да осъществите.
— Не се съмнявам.
— Моята страна е силно заинтересувана от този план.
Давидов не каза нищо.
— Всъщност готови сме да вложим средства във вашето начинание. Сериозни средства, бих добавил. Да продължавам ли или участието на още един външен инвеститор не представлява интерес за вас?
— Още един външен инвеститор? — повтори Давидов. — Кой е другият?
Енрон погледна притеснено към Йоланда. Тя като че ли се усмихваше.
— Осведомен съм — продължи той бавно и отчетливо, — че „Киоцера-Мерк“ вече е направила сериозна инвестиция във вашата операция.
— Така ли? Но аз не съм.
— Обсъдихме въпроса — добави леко объркан Енрон — с висш представител на „Киоцера“, който ме увери…
— Да. Видях ви. Каквото и да ти е казал във връзка с някакви взаимоотношения между неговата компания и нас, той те е излъгал.
— Аха. Разбирам.
Това окончателно го обърка. Енрон задиша тежко и се залюля леко, като се опитваше да възвърне самообладанието си.