— Значи „Киоцера-Мерк“ няма нищо общо с…
— Нищо. Нула. Zilch. „Киоцера“ не е вътре. И никога не е била.
— Аха — каза отново Енрон.
Сега Йоланда се беше ухилила до уши.
Но той беше успял да се окопити. В първия момент в главата му запрепускаха отделни фрагменти от състоялия се по-рано тази сутрин разговор между него и Фаркас и Енрон изпита усещането на плувец, когото водата всеки момент ще повлече във водопада, но бързо успя да се съвземе.
Разбра, че беше се заблудил. Но същото важеше и за Фаркас.
Бяха говорили за различни неща. Унгарецът въобще не беше предложил дял от сделката. Очевидно Фаркас беше решил, неизвестно защо, че Израел вече контролира проекта, и се беше опитал да осигури участие и на „Киоцера-Мерк“. Сега всичко заставаше на мястото си. Имаше възможност да се възползва от случая.
— Кажи ми в такъв случай: проявявате ли въобще интерес към странично финансиране? — попита кротко той.
— Много голям.
— Добре. В състояние съм да ви го осигуря.
— Пари от Израел?
— Половината от Израел, половината от „Киоцера-Мерк“.
— Можеш да вкараш „Киоцера“ в играта, така ли?
Сякаш беше застанал на ръба на огромна пропаст. Реши, без много да му мисли, да я прескочи.
— Сигурен съм.
— Сядай. Да изпием по една бира и да поговорим малко по-подробно. След това вероятно ще се наложи да слезем на Земята и да продължим там разговорите.
Дъждът престана малко след петдесетата миля източно от Сан Франциско. Границата между крайбрежната зона на пороя и сухата вътрешна зона беше отсечена като с нож. Зад гърба му продължаваха да се изливат черните водни потоци, но под огромното кърваво око на слънцето пред него се разстилаха изпечените от сушата предпланини на Сиера.
Пътуваше покрай пресъхнали светлокафяви заоблени склонове, по които тук-там бяха накацали бухлатите корони на дъбовите дървета, застанали сякаш на стража посред синкавите ливади, потънали в блещукащи призрачни сенки. Над всичко това се беше облещило безмилостното небе, поръсено с отделни пухкави облачета. Невероятният порой, който заливаше зоната на залива и крайбрежната ивица, нямаше да добави нито капчица към водните запаси на Сан Франциско. Главните му резервоари бяха разположени във вътрешността, в планинските райони, но върху тях не падаше никакъв дъжд и нито едно снежно петънце не сребрееше по билата им.
Цареше пълно спокойствие. Промишленото замърсяване беше задушило повечето градчета в долината на Сакраменто, а изчерпването на водните ресурси беше ликвидирало земеделските стопанства източно от тях. Още по на изток се издигаше импозантната планинска верига Сиера, а зад нея се простираше безрадостната пустош на Невада. Щом прекосеше планината, го чакаше ден и половина пътуване през пустинята.
И все пак… и все пак…
Беше наистина красиво, ако пустотата и безплодието можеха да бъдат красиви. Със смъртта на градовете и земеделските стопанства в долината на Сакраменто се беше настанило почти праисторическо спокойствие. Карпинтър си помисли, че тези места вероятно са изглеждали така преди хиляди години. Ако не бяха останките от построените през деветнайсети и двайсети век сгради, чиито основи прорязваха покритите с изсъхнала трева поляни и хълмчета и напомняха руините на Помпей. Но и те излъчваха някакво антично очарование. Отпечатъци от древността, белези от един изчезнал свят. А и въздухът, неподвижен и прозрачен, сякаш беше останал от някое предишно столетие.
Карпинтър знаеше, че това е привидно. Въздухът беше толкова смъртоносен, колкото навсякъде другаде. Дори още по-смъртоносен, защото никога не подухваше вятър и отровните пластове се наслагваха един върху друг. Ако човек останеше за по-дълго, дробовете му просто биха се разложили. Видът на дърветата в тази пасторална местност го доказваше — странно извитите им клони, заострените като шипове вейки и малкото на брой сгърчени листа, както и всякакви други генетични деформации, причинени от многовековна озонова недостатъчност, натрупаните в почвата алуминий и селений и всевъзможни форми на опустошение.
„Превърнахме въздуха, почвата и водата на планетата в проводници на антиживота, които изпепеляват всичко, до което се докоснат“ — мислеше си Карпинтър. Може би в тази отровна среда след време би възникнала и би се развила някаква нова, мутантна форма на антиживот, някакво поначало мъртво същество, чиято обмяна на веществата ще се осъществява според закони, противоположни на законите на съществуването, което ще вдишва тези разяждащи отрови и в чиито неуязвими вени ще тече въглеводород.