Беше се отпуснал зад кормилото, оставил шофирането изцяло на машината, която се изкачваше плавно по гръбнака на Калифорния.
С всеки изминал час се стопяваха и последните белези на цивилизацията. Беше навлязъл в предпланините, където хората обикновено си бяха сковавали къщите от дърво и затова не бяха останали никакви разрушения. Честите пожари бяха се погрижили да заличат и последните следи от човешко присъствие.
Абсолютен покой. Пред него се разстилаше един съвършено опустял свят.
Пълна противоположност на пренаселения Сан Франциско и цялата върволица от кошмарни урбанизирани зони, нацвъкани една до друга по крайбрежието чак до великия Сатана, Хилядоглавия звяр — самия Лос Анджелис. Дори мисълта за Ел Ей го накара да потръпне. Тази чудовищна пришка върху пейзажа, тази непрекъснато разрастваща се и неописуемо грозна черна дупка, в която се блъскаха милиони опустошени души сред невероятна жега и толкова замърсен въздух, че можеше да бъде нарязан на парчета, от които да издигнеш цяла…
Лос Анджелис, родният му град…
Карпинтър помнеше разказите на дядо си за детските му години, преминали в един девствен свят — сантиментални спомени за стария Лос Анджелис от края на двайсети век може би. Или началото на двайсет и първия? Един изгубен рай, както обичаше да казва старецът, в който свежият вятър подухваше от океана и дните бяха меки и приятни. Парковете и разцъфналите градини, просторните къщи, блестящото небе, снегът по планинските върхове оттатък Пасадена и Сан Гейбриъл зимно време. Понякога Карпинтър посещаваше в сънищата си този изчезнал Лос Анджелис: красивия и неопетнен Лос Анджелис от далечното минало, преди небесната вис да похлупи всичко под железния си калпак. Искаше му се да вярва, че това не бяха само романтични старчески измишльотини, че всичко това наистина беше съществувало. Беше сигурен, че е съществувало. Но беше изчезнало завинаги.
Напред. На изток.
Светкавица проряза изпепеления от слънцето небесен свод — яркобяла стрела върху избелелия му чаршаф. Отекнаха далечни барабани. Карпинтър знаеше, че това не означава нищо. Зевс само се беше поизкашлял. Светкавицата беше резултат от температурните разлики и не беше предвестник на никакъв дъжд. Можеше да предизвести единствено поредния пожар, чийто скалпел щеше да изреже нови, още по-обширни парчета от затревените пространства.
Тук дърветата бяха други. Вместо дъбове се извисяваха стройните стволове на борове и нежни кадифени трепетлики. Старата магистрала беше обрасла с ниски храсталаци от двете страни. Не срещаше други коли. Беше последният оцелял на този свят. Там, където наскоро беше бушувал огънят, върху овъглената земя се простираха дълги редици от оголели, почернели стволове.
Огънят беше пречистване. Огънят беше добро.
„Нека изпепели всичко — започна да се моли наум Карпинтър, — нека пречисти света от всякакви грехове.“
Колко странно. Човечеството беше успяло да надживее и най-неразрешимите си междунационални сблъсъци, и най-кръвопролитните си религиозни войни, беше оставило зад гърба си безсмислените спорове и беше успяло малко или повече да изгради един свят на истински мир и всеобщо сътрудничество. И точно в този момент върху му се беше струпала тази непоносима и вездесъща тропическа жега, отровената атмосфера, всеобщата гибел. Странно. Много странно. Угризения измъчват Ник Роудс, дали да превърне човека в същество с хриле и зелена кръв. Някъде в Тихия океан под изгряващите лъчи на освирепялото слънце Ковалчик лови морски чудовища, за да нахрани гладното човечество. Този нещастен глупак Пол Карпинтър е толкова нетърпелив да домъкне своя айсберг до един неблагодарен град, че забрави и най-елементарното благоприличие и си позволи да изостави…
„Не. Изобщо не мисли за това.“
Мина му през ума, че това, което върши в момента, всъщност е продиктувано от желанието да избяга колкото може по-надалеч от тази мисъл.
През главата му преминаха откъси от някаква полузабравена литургия. „Miserere. Miserere. Quitollispeccatamundi. Agnus del Qui tollis. Peccata mundi.
Dona nobis pacem. Pacem. Pacem. Pacem. Pacem.“
Напред. На изток.
Шосето се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, докато стигна сравнително равна отсечка в едно дефиле, над което се спускаше мракът на настъпващата нощ. Беше навлязъл във високите части на планината. Разреден въздух, горички от изострени като клечки за зъби борови дървета и голите скали над тях, които напомняха огромни гранитни щитове. Над тях се възвисяваха моравосиви планински масиви — най-високите върхове на Сиера.
Върху северната страна на някои от тях се виждаха малки снежни петънца, скрити в заслонени вдлъбнатини и циркуси, и Карпинтър се вторачи в тях, сякаш неочаквано беше кацнал на някаква друга планета — например на някой от спътниците на Юпитер. Беше виждал сняг не повече от три пъти в живота си. Човек трябваше да се изкачи на четири-пет километра над морското равнище чак до най-високите върхове, за да види малко сняг, и то само откъм северните им страни и само в определен момент на годината.