„Нека всичко се покрие със сняг — помисли си Карпинтър. — Нека блестящото бяло одеяло похлупи земята от океан до океан. И нека изпод него напролет разцъфне в цялата си свежест чисто нов живот.
Нека. Нека.“
Вече беше прекосил дефилето, моравосивите масиви бяха останали зад гърба му и той се спускаше по зигзагообразния път надолу към Невада. Стъмваше се все по-бързо. Надвиснало черно, безлунно небе с огромен брой звезди и тайнствените светлинки на сателитите, които можеха да се видят с просто око да прекосяват небесния свод. Беше време да спре за почивка, за да позволи на колата да презареди батериите си за остатъка от пътуването.
Рядко беше виждал толкова черно небе, обсипано с толкова ярки светлини. Небето излъчваше студа на космическото пространство, на мразовития планински въздух, чиято леденокристална прозрачност го правеше толкова различен от вечно просмукания с мръсотия градски въздух. Но Карпинтър знаеше, че това е заблуда. И тук небето процеждаше същата жега, както навсякъде другаде. Където и да отидеш в този нещастен свят, от небето винаги струеше горещина дори и в полунощ, дори и в това тъмно и осеяно със звезди планинско царство.
Карпинтър отби колата встрани от пътя и хапна от безвкусните водораслови бисквити, които си беше купил в Оукланд. Накваси ги с малко прокиснало вино. След това се сви на кълбо и заспа с включена аларма, сякаш беше замръкнал по улиците на опасен град. Когато слънцето изскочи на утринното небе и блесна в предното стъкло, той се надигна като замаян, без да разбира къде се намира, и в първия момент му се стори, че е в неуютната стаичка на трийсетия етаж на хотел „Манито“ В Спокейн.
В равнината под него се виждаше някакъв град. При това изглеждаше населен: двайсет-трийсет къщи, няколко магазина и един-два ресторанта. Дори В този ранен час по улиците се движеха коли.
Спря пред ресторант. „Гостилница «ПУСТИНЕН РУЧЕЙ»“ гласеше табелката. Сякаш не беше преустройван от 1925 година. На Карпинтър му се стори, че се е придвижил не само в пространството, но и във времето.
Вътре всички носеха дихателни маски. Помисли си, че е излишно да ползваш дихателна маска в това кътче от 25-а година, но я надяна и влезе.
Келнерката беше истинска жена. Никакви андроиди, никакви монитори по масите, никакви бутони за поръчките. Тя му се усмихна с примигващи над маската очи.
— Какво да бъде? Бъркани яйца? Кафе?
— Чудесно — отвърна Карпинтър. — Това да бъде.
С една дума, все още се намираше в Калифорния. Границата с Невада беше няколко километра по-нататък.
Кредитната карта на компанията му свърши работа. Очевидно все още не бяха го лишили от тази привилегия.
Нахрани се и отново потегли на изток. Сутринта се втурна насреща му откъм Юта. Докъдето стигаше погледът, виждаше само безцветен пясък, сякаш не беше паднала капка дъжд поне от тринайсети век. Макар и не така импозантни като Сиера, тук-там се извисяваха планински масиви, розови в ранната утрин, но постепенно преливащи във все по-наситено златнокафяво. Пухкави бели облачета се рееха в плътносиньото небе, набраздено от бледожълтеникавите ивици на парниковите газове.
„Беше такъв красив свят — мина му през ума, — преди да успеем да го превърнем в кочина.“
И отново започна да се моли разсеяно и несвързано. „Ave Maria, gratia plena. Ora pro nobis. Сега и в часа на нашата смърт. За нас, нещастните грешници.“
Колкото по на изток отиваше, толкова по-необикновени ставаха планините — продълговати вериги, увенчани от яркочервени назъбени чукари, осветени сякаш от някакъв вътрешен огън. Излъчваха древност. Нямаше да се учуди, ако видеше в равнините под тях да пасат праисторически животни. Бронтозаври, мастодонти.
Нямаше никакви динозаври. Нито мастодонти. Нищо подобно. Камъчета, рехава тревица, стрелкащи се тук-там гущери — това беше всичко. Намери някакъв стар резервоар, в който все още имаше малко вода. Изпитваше страхотна нужда да се съблече и да се изкъпе. Водата му изглеждаше безопасна. А и в този ранен час можеше да рискува да изложи кожата си на слънчевите лъчи.
Езерото беше тъмно и дълбоко и Карпинтър предположи, че водата ще е студена, но всъщност не беше така. Беше почти топла. И сравнително чиста. Нямаше ги нито пъстроцветните петна от химикали, нито обичайната мръсна пяна, нито озъбени насреща му алигатори, дори нито една жаба. Това вече наистина беше новост — да се изкъпеш под открито небе в истинска незамърсена вода. Изпита огромно удоволствие. Беше нещо като кръщение.