След няколко часа шофиране отново се появиха признаци на живот. Няколко занемарени земеделски стопанства, порутени къщурки и рухнали хамбари, които изглеждаха на петстотин години. Жителите вероятно не бяха особено гостоприемни. Карпинтър продължи, без да спира. След стопанствата изникна потънало в прах градче, а зад него голям град, който той също подмина. Над всичко се стелеше сива еднообразна мъгла. Дори в херметизираната кола усети континенталната жега и миризмата на вездесъщия смог, който затискаше централните области на Америка. Въздухът стягаше гърлото му като примка. Беше сигурен, че ако спре и излезе навън, върху му ще се стовари убийственият сахарски зной.
Опита да се свърже с Ник Роудс, за да му съобщи какво се беше случило, къде се намира и накъде е тръгнал. Предишния ден нямаше желание да му се обажда, но сега си помисли, че не е редно да изчезва така, без да сподели нито дума с него. Рано или късно Роудс щеше да научи, че Карпинтър е бил изхвърлен от „Самурай“, и можеше да си помисли, че е посегнал на себе си. Не биваше да допусне това.
Офисният андроид го информира, че в момента доктор Роудс е на конференция. Карпинтър изпита известно облекчение.
— Кажи му, че го е търсил Пол Карпинтър, че в резултат на последните събития съм напуснал компанията и заминавам за няколко дни в Чикаго при един приятел. Ще му се обадя, когато съм наясно с по-нататъшните си планове.
Подмина молбата на андроида да остави телефонен номер за връзка. В момента това беше предостатъчно за контакта му със света, който току-що беше оставил зад гърба си.
Надяваше се да пристигне в Чикаго късно през нощта или най-късно на разсъмване. Колата изобщо не се уморяваше. Всичко, което се искаше от него, беше да се отпусне спокойно и да остави километрите да се нижат един след друг. Не му беше останала много храна, но и не изпитваше кой знае какъв глад. Да се отпусне спокойно и да остави километрите да се изнизват. Това беше всичко.
Носеше се през огромната, ужасяваща пустош: могили от сгурия, пепелища и обгоряла степ. Тук-там се виеха пушеци от отдавна тлеещи пожари — подземната паст продължаваше да пулсира. Черните силуети на цяла гора мъртви дървета покриваха кафявите склонове на островърхи хълмчета, по едно от които като зловеща шега се спускаше ръждясал ски-лифт. Изсъхнало езеро. Участък мъртвосива земя, кълбо черни омотани жици, купчини стари коли на фона на някакъв изоставен град, чиито развалини със стърчащи носещи греди и зейнали като очни кухини прозорци напомняха скелети.
Навлезе в равнинна местност. Въздухът стана кафеникавосив. Оттук започваше вътрешноконтиненталната зона, където навремето се бяха простирали огромни стопанства, преди летата да се превърнат в огнени пещи и дъждовете да отпътуват нанякъде. Сега всичко беше покрито с плътен слой прах. Огромното небе и моравите планински масиви все така се извисяваха зад гърба му там някъде в Юта и Уайоминг, но той се намираше вече по на изток, в Небраска или дори в Айова, където не беше останала нито следа от плодородните равнини и от кехлибарените вълни на житото.
Все пак и тук живееха хора. С настъпването на вечерта започнаха да проблясват светлинките на малки и големи градове, разположени от двете страни на магистралата. На Карпинтър му беше непосилно да проумее как е възможно човек да си издигне дом на такова място, но вероятно тези хора просто нямаха друг избор, след като се бяха родили тук, и не виждаха никакъв смисъл да отидат някъде другаде, или пък вълните на злата съдба ги бяха запокитили върху този бряг без море, където бяха останали завинаги. И щяха да останат завинаги.
„И все пак си имат домове“ — мина му през ума.
Запита се какво щеше да прави след приключването на тази дълга и тъжна одисея отникъде заникъде и обратно и животът трябваше да продължи по-нататък. Какво по-нататък? Къде да отиде, с какво да се захване? Никъде нямаше дом. Лос Анджелис? Вече почти не познаваше този град. Сан Франциско? Спокейн? Досега негов дом беше компанията и тя го подхвърляше от Бостън в Сейнт Луис, после в Уинипег, после в Спокейн, както й скимне. Където и да се намираше, той беше все на територията на компанията.
Но вече не. Карпинтър просто не можеше да проумее този факт. Никакво повишение. Изхвърлен от пистата. Ниво нула.