Към четири часа следобед най-после пристигна в Чикаго и се обади на Джийн Гейбъл в офиса на „Самурай“ в „Уокър и Мичиган“. Откриха я за половин минута.
— Къде си? — попита го тя.
— В един паркинг до… „Мънроу и Грийн“.
— Чудесно. Стой там. Ще си тръгна по-рано. Идвам да те взема.
Остана в колата, изтощен и мръсен от пътуването, вторачил ужасен поглед в мрачното надвиснало небе. Въздухът в този град напомняше гъста супа, която оставяше черни лекета върху предното стъкло. Из него се носеха мръсни петна, подобни на многоцветни кръпки от жълти, морави, зелени и сиви парцали, през които вяло надничаше малкият, ръждясал, пиринчен слънчев диск. Много отдавна не беше идвал по тези места и беше забравил що за отрови бяха това. Всички носеха дихателни маски. Постави своята, която нагласи да прилепне плътно към скулите и брадичката му.
Джийн пристигна изненадващо бързо. Когато я видя, Карпинтър изпита радостно вълнение — първото познато лице, откакто напусна Оукланд, — последвано веднага от чувство на обърканост. Нямаше представа защо беше дошъл тук и какво искаше от тази жена, с която от пет-шест години флиртуваше от разстояние, без да я целуне нито веднъж.
Сега би я целунал, но маската не му позволяваше. Вместо това я прегърна. В кръвта й по майчина линия имаше нещо източно, но в поведението й нямаше и следа от източната деликатност и тя също го сграбчи в здравата си прегръдка.
— Хайде — подкани го тя. — Първо ще вземеш един душ. След това ще хапнеш нещо, съгласен ли си?
— Можеш да бъдеш сигурна.
— Господи, радвам се, че те виждам пак, Пол.
— Аз също.
— Май нещо не е наред. Никога не си изглеждал така.
— Никак не е наред — отвърна той. — В това поне съм убеден.
Джийн седна на шофьорското място и съобщи къде да бъдат откарани. Машината се включи в потока от коли.
— Проверих в „Кадри и архиви“. Изглежда, не си вече в компанията.
— Изхвърлиха ме.
— Не съм чувала да го правят без сериозна причина.
— Има причина, Джийн.
Тя му хвърли бърз поглед.
— Какво се е случило, за бога?
— Превъртях. Мислех, че постъпвам правилно, но сбърках. Ще ти разкажа, ако те интересува. Лошото е, че много се раздуха и предизвика проблеми между компанията и „Киоцера“, поради което ме изритаха. Стана политически въпрос. Бяха принудени да го направят.
— Горкият Пол. Наистина си загазил, а? И сега какво смяташ да правиш?
— Да взема душ и да хапна нещо. За момента нямам други планове.
Тя живееше в двустаен апартамент — дневна с кухня и спалня — някъде в западните предградия на Чикаго. Стаите бяха така здраво херметизирани, че почти нямаше въздух, а климатикът беше някаква стара бракма, която само дрънчеше, без да върши почти нищо.
Нямаше кой знае колко място за гости. Мина му през ума, че ще трябва да си наеме стая в хотел за през нощта, ако не искаше пак да спи в колата, но се запита с какво ще плати. Може би Джийн щеше да му позволи да преспи на пода. Взе възможно най-дългия душ, който можеше да си позволи — вероятно шест-седем минути — и облече чисти дрехи. Когато излезе от банята, тя беше сервирала две чинии с кейк от водорасли и соев бекон и две бутилки бира.
Докато се хранеха, той й разказа историята спокойно и с безразличие, като започна с изпратения от Ковалчик сигнал за помощ и свърши с последния разговор с Тедеско. Сега всичко това му изглеждаше като нещо, което е чул по вечерните новини, а не се е случило със самия него, и не изпита почти нищо. Джийн го слушаше, без да каже думичка.
— Ама че шибана работа, Пол — каза простичко накрая тя.
— Да.
— Мислиш ли да обжалваш?
— Пред кого? Пред папата? Свършен съм, Джийн. Знаеш го не по-зле от мен.
— Мисля, че си прав — кимна бавно тя. — О, Пол, Пол…
В апартамента беше много горещо и бяха свалили маските. Тя вдигна очи към него и погледът й го смути: зад обяснимото съжаление и съчувствие прозираше някаква искрица на искрена любов, зад която се беше притаил… Какво беше това? Страх? Стори му се, че е страх. Но страх от какво? Страх от него? „Не — помисли си той. — Страх от себе си.“
Той внимателно доля бира в чашата си.
— Колко време смяташ да останеш в Чикаго? — попита тя.
— Предполагам, един-два дни — вдигна рамене той. — Не знам. Не искам да ти създавам проблеми, Джийн. Просто имах нужда да се махна за малко от Калифорния, да намеря някое тихо пристанище, докато…
— Остани, колкото искаш, Пол.
— Благодарен съм ти за поканата.
— Чувствам се отговорна, разбираш ли? Именно аз те натресох на този ледовлекач.
— Това са глупости, Джийн. Вярно, че ти ми намери тази работа, но аз изоставих ония хора. Аз го направих, не някой друг.